Тази година баща ми щеше да навърши 100 години. Не доживя до юбилея, но през времето, което му беше отредено, Константин Кръстев никога не допусна обстоятелствата да попарят жаждата му за живот и откривателство.
Най-големият от десет деца в семейството на беден селски свещеник, баща ми е успял да се закрепи в София, а после да изтегли там по-малките си братя и сестри. Родителите ми се разделиха рано, срещите с баща ми станаха епизодични, между нас не винаги имаше разбирателство. В крайна сметка, в мен остана дълбоко, но незаситено желание да го опозная по-добре.
Когато преглеждах личните му вещи след като почина през 2005 година, попаднах на голяма черно-бяла снимка. Вперил поглед в разположените пред него български сувенири, от пожълтялата фотография се усмихваше китайският лидер Мао Дзъдун.
На маса, покрита с дебело сукно, бяха поставени дървена резбована кутия, софра с бъклица и трикраки столчета. Преводачът обясняваше на Председателя предназначението на битовите предмети, усмихваха се и другите присъстващи на снимката.
Три секунди слава
Снимката е била направена от официален фотограф, а от задната страна баща ми беше написал с молив „Срещата в Пекин, 1954 г.“ Непосредствено срещу Мао стои български генерал и двама офицери. На заден план разпознавам ухиленото лице на баща ми, тук обаче той е много по-млад, отколкото го помня като дете.
Татко ми беше разказвал за това пътуване. Член на певческия ансамбъл на Българската народна армия, баща ми е бил включен в турнето за Китай. Пътували са три дни с влак от София до Москва и още една седмица до Пекин само с парни локомотиви. Прозорците не са се отваряли по време на пътуването тъй като пушекът бързо се е наслоявал по дрехи, кожи и гърла.
Баща ми говореше за пътешествието си в Китай с делови тон, сякаш не придаваше особено значение на този епизод. Аз пък съм убеден, че пътуване от България до Поднебесната през 1954 г. и шест месеца престой там са били крайно необичайни за времето и обстоятелствата си събития.
Мао е присъствал на един от трите концерта в Пекин, харесал е изпълнението на българския ансамбъл и е поканил участниците на обяд. Китайският лидер се е ръкувал с всеки от членовете на ансамбъла. Опитвам да си представя трите секунди, в които баща ми е стиснал ръката на Вожда, смотолевил е нещо от рода на „Чест е за мен, другарю Председател!“ и дори, възможно е, погледите им да са се срещнали.
Какво ли е изпитвал в този момент, бил ли е развълнуван, имал ли е представа, че Мао управлява съдбите на 600 милиона души? До „Големия скок напред“ са оставали 4 години, до началото на Културната революция – 12. Това са събития, които Мао лично е дирижирал и които в една или друга степен са допринесли за формирането на съвременния свят.
Нямам представа какво точно е мислил баща ми, обаче тези три секунди от срещата с Председателя го правят в моите очи по-специален отколкото, примерно, родителите на съучениците ми в руското училище зад „Коня“ (133-то ЕСПУ „А. С. Пушкин“).
Първият ми спомен за възраст пак е свързан с баща ми когато беше спрял да се заговори с приятел на входа в градинката на Св. Седмочисленици срещу МВР. „Коле, на колко години си?“ Съсредоточено сгъвам пръстите на лявата китка и бавно отброявам на глас, „Едно, две, три, четири…“ „На пет!“ (1966). „Виждаш ли!“ – сияе баща ми. „Вече до 10 може да брои!“ Аз съм захапал долната устна и се гордея, че не съм го посрамил.
Сексът и Китай на Мао
На обяда в Императорския дворец са били сервирани змийорки, а също и мариновани в конска пикоч патешки яйца. Полазиха ме тръпки когато за пръв път чух разказа му за тази кулинарна екзотика, но след години, вече в Ню Йорк, сам опитах тези деликатеси.
По време на една от редките ни срещи по-късно припомних на баща ми за това пътуване и тъй като вече бях имал интимна връзка с китайка, исках да науча повече за неговите преживявания.
Баща ми – вече на 70, се смути и смотолеви нещо от типа на „Как си го представяш? Бяхме следени. Какви интимни връзки? Не знаехме и езика“. Все пак сподели, че през един от почивните дни е излязъл с колега на разходка заедно с две млади китайки от администрацията на хотела. Тази разходка обаче е била официално разрешена, за да могат българските гости да се запознаят със забележителностите на китайската столица.
През 1954 г. номерът на китайката не е минал, обаче четири години по-късно друга случайна среща събира родителите ми в Одеса (Украйна). По време на антракта на концерта им там баща ми заприказвал във вестибюла 19-годишна руска студентка.
Уговорили си среща за следващия ден и след 6 часа, прекарани заедно, баща ми ѝ направил предложение за брак. Било е класическа ситуация – „сега или никога“, тъй като, ако предложението не е било направено, сега нямаше да четете тези редове.
Трамвай, баклава, възрастен баща
Скромна сватба при родителите на студентката в Сочи (Русия) през 1959 г, майка ми пристига в София година по-късно. Първите й крачки в столицата са били разходка покрай трамвайната линия от Централна гара към центъра.
Влезли са в сладкарница, която майка ми (тогава на 21 г.) – си е представяла като светло обширно пространство, изпълнено с аромат на ванилия и горещо какао. Оказало се е обаче малко, схлупено помещение с изтъркан линолеум, разкривени масички, нащърбена мокра чинийка с парче баклава, и чаша боза.
По онова време в София е имало много такива сладкарници – с традиционния избор от саралии, толумби, баклави и няколко вида пасти – всичките в очукани алуминиеви тави зад остъклен щанд. Посочваш с пръст и продавачката ти слага.
На 36 г. тогава, баща ми е попадал в категорията на старите ергени и фамилният натиск за продължаване на рода е бил силен. Аз съм се родил година по-късно. Още като дете забелязах, че татко е по-възрастен от бащите на съучениците ми, докато с мама беше обратното – тя беше по-млада.
Тогава си мислех, че да станеш баща на 37 г. е доста късно. В собствения ми живот картите се наредиха така, че станах за пръв път баща на 53, а за втори – почти на 56. Нали някой мъдрец беше казал, че истинският живот понякога поднася изненади, които и най-развинтената фантазия не може да сътвори.
Когато съм на една година, родителите ме откарват с кораб от Варна до Сочи, за да покажат първородния и, както се оказа – единствен внук – на руските баба и дядо.
А баща ми използва случая за да изкачи най-високия връх на Европа, Елбрус – 5642 м. Написва и книга, „Пътека през облаците“.
Елбрус
Баща ми е най-вероятно първият българин, стъпил на Елбрус.
Казвам „вероятно“, защото ровичках в интернет и открих, че най-ранното споменаване за българин, покорил Елбрус, се отнася към 1967 г. – Кънчо Долапчиев. Баща ми е бил там по-рано.
Елбрус е разположен в Централен Кавказ (Русия) и е точно на границата между Европа и Азия. Поради това понякога за най-висока точка на Европа посочват Монблан във френските Алпи. Двете планини са със сходна за изкачване трудност, обаче Елбрус е с 837 м. по-висок.
„Пътека през облаците“ разбираемо се беше превърнала във фамилна гордост за родата Кръстеви. Някои от ранните ми детски спомени са свързани с „Приюта на 11-те“ – по онова време хотел и базов лагер за изкачване на Елбрус. Снимката на приюта беше отпечатана на корицата на книгата.
Алпийската инфраструктура около Елбрус в началото на 1960-те е била доста примитивна и всички етапи на прехода е трябвало да се извършат с тежка раница, палатка и храна в запас.
Макар и да попада в средна категория трудност за изкачване, планината е известна с резки промени на времето. Тихият ветрец и яркото слънце могат да се сменят с ураганен вятър и студ в рамките на 20 мин. Тогава катерачите се оказват блокирани от снежна вихрушка и понякога са принудени да бивакуват с дни, където ги е заварило.
Дори и през 21 век на Елбрус всяка година загиват няколко катерачи. Днес обаче планината е опасана с лифтове и всеки желаещ може за няколко часа да се изкачи до височина 3847 м. През 1962 г. за това са отивали четири дни преход плюс аклиматизация в „Приюта на 11-те“.
Макар и опитен планинар по Витоша, Рила и Пирин, баща ми не е имал специална височинна подготовка. Извадил е голям късмет, че авантюрата на Елбрус е преминала без сериозни произшествия. Обаче липсата на алпийска екипировка е довела до частично измръзване на десния му крак.
Изкачил е върха с популярните по онова време планинарски обувки „Пионерки“ които, макар и с добър гриф на подметката, не предпазват от силен студ. През оставащите му в България години (до 1970) всяко лято по време на отпуската си татко ме мъкнеше на централния градски плаж в Бургас и се заравяше в черния, богат на желязо пясък. Той беше нагорещен от слънцето и носеше облекчение за постоянната ревматична болка в крака му от изкачването на Елбрус.
През това време аз си играех на плажа с магнит който се превръщаше в таралеж от полепналите по него железни кристали и с нетърпение чаках да се появи сладоледаджията със зачервено лице и широка бяла панама. През рамото му беше препасана масивна хладилна чанта, от която срещу 20 стотинки чичкото вадеше блокче сладолед „Скрежко“ опаковано в кремава восъчна хартия. Докато чантата беше отворена, от нея излизаше снежна пара.
Двете Германии
Нова случайна среща дава възможност на баща ми да продължи певческата си кариера в чужбина, отначало в ГДР, а след това и в Западна Германия.
Уреждането на документите за ГДР не е било проблем, тъй като това е била приятелска социалистическа държава. Обаче получаването на разрешение за ФРГ е било, по думите му, игра на котки и мишки с „Концертна дирекция“ – държавната агенция, чрез която са се уреждали договорите на български изпълнители в чужбина.
В неговия случай се е получил направо детективски сюжет. В началото на 1970 г., докато работи в ГДР, баща ми се явява на прослушване за набиране на солисти за операта в Стокхолм. Успешно преминава конкурса и получава договор за две години.
Връща се в България да уреди документите си за Швеция, обаче недоброжелателен служител в „Концертна дирекция“ започва да му създава бюрократични спънки. Това забавя издаването на паспорта му. Баща ми успява да замине за Стокхолм чак месец след като е трябвало да започне работа. В шведската столица учтиво го уведомяват, че много съжаляват за неприятностите му, но че вече е назначен друг човек на неговото място.
Но пак случайност – дали от симпатия или от съжаление, че е бил толкова път напразно – директорът на хора на стокхолмската опера му казва, че негов колега – импресарио в Западна Германия – след три дни провежда прослушване за хористи в операта на Майнц (където Гутенберг е изобретил книгопечатането). Предлага му и препоръчително писмо. В него описва ситуацията, в която баща ми е попаднал.
Този път Константин Кръстев вече е знаел как да постъпи. С последните си пари купува билет за Майнц, явява се на конкурса, представя се убедително, получава договор и… не се връща в България през следващите 25 години.
По онова време, през 70-те, често се въртеше мантрата, че ако имаш роднина невъзвращенец, почти невъзможно е да излезеш в чужбина. Може и така да е било, но това не беше моят случай. Редовно гостувах на баща ми в Западна Германия на всеки 2-3 години, властите не създаваха проблеми нито на мен, нито на роднините му.
Първото ми идване в Майнц през 1972 г. беше шокиращо. Видях порнографски списания, които свободно се продаваха в репа на гарата. Още на първия ден баща ми ме заведе в местния супермаркет и купи няколко килограма портокали, банани и десетина фини млечни шоколада.
Зашеметен от възможността да ям без ограничения от тези дефицитни за соца лакомства, три дни се храних само с това. После прекарах още толкова време в тоалетната. През следващите няколко години не погледнах нито банан, нито портокал, нито шоколад.
С времето осъзнах, че нещата, които считаме за ценни и недостижими, могат да се окажат просто миражи на нашите желания. В крайна сметка това, което ни прави щастливи, не е количеството на портокалите или шоколадите, а моментите, прекарани със семейството и близките, дори и да са на хиляди километри разстояние.
Гренландия, транзисторът, фотографията
След като се установява трайно в Западна Германия и дори се жени за германка, баща ми най-сетне може да се отдаде на страстта си да пътува и пише. През 1974 година той прекарва няколко месеца, обхождайки Исландия и Гренландия, като почти сигурно е първият българин, навлязъл дълбоко в Гренландия с опознавателна цел и водил подробни пътни записки.
Когато аз самият започнах да пиша и да публикувам, той ме помоли веднъж да погледна негов ръкопис. Изпитах неудобство от скования му начин на изразяване, загубил допир с живия български език. Криво-ляво се отървах с не особено убедителни препоръки, че това или онова е можело да се напише и по друг начин, но баща ми разбра и повече не се обърна към мен с подобна молба.
Когато започнах в Ню Йорк да подготвям предаването „Студио Манхатън“ (1992) за Радио Свободна Европа, той си купил транзистор Sony в Германия, за да може да ме слуша. В един от телефонните ни разговори спомена, че моят начин на изразяване и възприятие на света е съвсем различен от неговия.
Може и така да е било, обаче в ключови моменти баща ми проявяваше разбиране за „моя начин“, дори когато това се разминаваше с неговата ценностна система.
Когато в средата на 80-те се запалих по фотографията, той сам предложи да ми изпрати качествена апаратура, благодарение на което заниманията ми достигнаха професионално ниво. Самият той нямаше отношение към фотографията, но усети, че за мен това е важно. По този начин ме окуражи и сякаш ми даде криле да се развивам и в тази посока.
Неизкаченият връх
Имаше период в живота ми, когато бях убеден, че ще повторя изкачването на баща ми на Елбрус преди да съм навършил 39 години (той се е изкачил, когато е бил на 38). Обаче нали казват, че човек прави планове, а Господ се смее. Животът си вървеше по незнайни пътеки които не винаги съвпадаха с намеренията ми.
В годините след като си отиде често съм се питал кой от двама ни е направил по-голям скок в живота си. Склонен съм да мисля, че усилията ни са били сравними, но че ако трябва да се излъчи победител, аз ще съм със сребърен медал.
Показвам понякога снимката му на внуците, с които той никога не се е срещнал. Те знаят, че са имали и български дядо, но това е абстрактно знание.
Истинският дядо е в щата Индиана и ги разхожда с моторница на езерото Мичиган. Аз пък се отнасям понякога в спомените си за неизкачения Елбрус и незаситеното желание да познавам баща си по-добре.
