Снимка: Bloomberg |
Тези от нас, които си спомнят 70-те години на миналия век, дори като деца, започват да се изнервят. Никое десетилетие не е изцяло от край до край. Но много малко от нас биха искали повторение на инфлацията, безкрайния финансов стрес, бедността, а в случая на много семейства (включително моето) и миграцията в търсене на работа, пише Мерин Самърсет Уеб за Financial Times.
За съжаление, досега 2020-те се усещат твърде много като 1970-те. Дарио Пъркинс от изследователската група TS Lombard изброява приликите. През 60-те години на миналия век се наблюдава една от най-дългите икономически експанзии в историята. Също така имаше изглаждане на кривата на Филипс – тоест спадащата безработица не бе свързана с нарастващата инфлация по начина, по който можеше да се очаква.
Това насърчи политиците както да дадат приоритет на пълната заетост пред ниската инфлация (инфлацията не изглеждаше като съпътстващ риск), така и да разгърнат по-активна фискална политика.
На този фон се развиваше страхотен бичи пазар. Индексът FTSE All-Share се удвои през двете години до януари 1969 г., когато достигна връх при рекордно съотношение цена/печалба от 23 пъти.
След това дойде огромен енергиен шок, който се основаваше на предишните инфлационни движения. Кривата на Филипс се изправи, заплатите започнаха да се покачват и паричното предлагане нарасна. Политиците обвиниха временните фактори – и ги извадиха от данните за инфлацията, които използваха като референтна база. Беше „преходно“, нали разбирате.
Звучи ли ви ужасно познато? Особено сега, когато шокът в цените на енергията през последните няколко седмици е от мащаба на 70-те години на миналия век.
Пъркинс не е убеден, че трябва да сме толкова напрегнати, колкото започваме да сме. Има, казва той, огромна и решаваща разлика между сега и тогава, поне в Обединеното кралство. Тогава работническата класа бе силна. Сега не е. Населението ни не е толкова младо и „войнствено“, синдикатите ни са слаби, пазарите ни са много по-отворени (компаниите не могат да прехвърлят покачването на цените по същия начин) и почти на никой – освен на пенсионерите и депутатите – доходите не се индексират спрямо инфлацията. Всичко това означава, че спиралата цени-заплати не може да се реализира по същия начин.
Може и да е прав, пише Уеб. Бих казала, че работниците ще възстановят своята преговорна сила доста бързо в лицето на потребителска инфлация, достигаща 10 процента. Струва си да се припомни, че през 60-те години на миналия век заплащането изоставаше от инфлацията за известно време, преди да се появи натиск. През 1966 г. имаше брожения в железниците и въглищните мини, като нещата се влошиха сериозно в края на 1969 г., когато работниците на Ford излязоха на стачка.
И все пак, който и от нас да е по-прав – прогнозиращите рядко са напълно прави – едно е сигурно. Няма да се върнем към 2010-те.
Дефлационната машина, която беше движещата сила през последните няколко десетилетия, е счупена – нещо, което бързо се превръща в ужасен шок за фонд мениджърите, които са работили само в такава среда и са вградили в поведението си допускането, че умерената инфлация и ниските лихвени проценти ще продължат завинаги.
