Пъстротата и колоритът на северозападния говор са толкова специфични, че не оставят безразличен никого, който се докосне до тях. Изказът на хората от този край се е съхранил във времето като част от културното ни наследство.
Един от най-известните пазители на местния говор е Стоян Николов – Торлака – единственият българин, пишещ романи изцяло на торлашки диалект. Друга забележителна личност, посветила се на съхраняването на северозападните традиции е Ели Лозанова. Тя е основният организатор на любими на много кулинарни фестивали с автентични ястия от региона сред които „Бабина душица“ и „Шарена трапеза“. Любовта ѝ към местната култура я е вдъхновила да напише интерпретации на известни световни приказки в северозападен диалект.
Ето как Ели Лозанова любопитно претворява приказката „Котаракът в чизми“ на Шарл Перо. Написана е изцяло на северозападен диалект, с кулкски влияния и огромна доза хумор:
Мачоко с гумениците
Имало некоги един воденичар, къде имал трима сина – ма да си откръшиш от них. Добре, ама тия били големи али – изели свичко и коги да мре, на воденичаро му били останали сал воденицата, едно магаре кьораво и мачоко, къде цел ден се свирал по шущаците да дири кьосове и плъеве, та да гньете. Викнал човеко тиа маторци – догледниците си на смрътнио си одър и разделил бащинията така: на най-големио дал воденицата, на среднио – магарето, а за най-мининкио останал мачъка.
И умрел.
Закопали го маторците, па си пошли от гробищата. Мининкио оди и си бъбре сам – место не можел да си намери, не мое да се помири къде баща му – Бог да го прости и да му лее миро на кокаяците – му остаил таа проскубана мачка. Оди и си бъбре:
– Те така, мойта бракя-пустиняци ша се сдушат, единио ша прекарва с тава дръгливо магаре, другио ша меля на ората и ша моа да се ранат, а я, горко му, кво ша праа – оцвен да изъм тоа мачарок и да си напраа от кожляко му проскубан едни ръкавици без пръсти, друго ми не остава. Ша мръ после отглади и ша се лижа поди мишките за сол, завалията я!
Оди си и се вайка, а котарако пристъпа важно покрай ньего. По едно време рекъл да се обади:
– Абе, уйо пелешати, що си седнал да ревеш като бита мечка, бе! Кво ти се паднало – паднало сеги! Ти се радвай, че и толко има! Фместо да фръгаш цифки, земи та ми купи от Пера Магазинерката едни гуменици от ония с железните прежделца, да ми не убива на крачанцата, като се свирам из свинекашо. И една торба ми намери здрава… и де да видиме толко ли па ча ти е па лош късмето!
Стопанино му не фанал много вера, ма нали го бил гледал къ лови таа жна мишки и плъеве, къ се преструва на умрела лесица да деби кьосове, си рекъл – ей, я и да му земем гуменици съм си те тоа чорбаджия, дай да видиме кво па ша стане като му дам мойте галоше и торбата, она и без тава а празна!
Мачоко се обул у гумениците, затечкал прежделцата да не дрънкат и да плашат дивечо, метнал чвръсто торбата през рамо и тишол на една пояна, къде знаял, че пасат сила заеци. Гледал да го никой не види, разгърнал торбата и а затулил с манко трева, фанал връвите у една ръка и се скутал у свинекашо, като за по-сигурно се престорил и на умрел. И те ти го един глупоф заяк – млад и добре оранен, нагазил у торбата да види ква а па тамка тревата. Мачоко стегнал чвръсто вравите и айдаа – тишол заяко на кино! Да, ама итрата мачка не запрела до тука, ни па занела фанатио заяк дом да го изедат, ми право у царскио дворец тишла таа жна врачанска и оп! – та при царо. Изтупанчил се насред царскио дворец като буанато магаре насред пояна и рекал:
– Царю честити, носим ти те тоа заяк, праща ти го мойо стопанин маркиз Караба.
– Тоа па кой а сеги? – зачудил се царо и зел да се чеша къде го не сръби, ма като видел тава оранено заяче – па прияло му се и на ньего, дако а цар, сиромата. Зел заяко и рекъл, че е доволен от подаръко.
След неколко дена мачоко фанал две еребици и па ги занел на царо у дворецо и па рекъл, че са от маркиз Караба. Царо приел и тоа път много добре подаръко, що заяко много му се бил усладил и, докъде мислил къ да уготви еребичките, почерпил неко рикийца и мачката.
Така се минали неколко месеци, мачароко с гумениците редовно доаждал у дворецо да носи тава-онава и едно-друго за царската синия, като секой път викал, че дивечо а от маркиз Караба.
Един ден, като носил па неко заече у царскио палат, чул, че царо ша оди на расотка с дъщерата си и даже разбрал къде бъш ша одат. А царкината убава ли била? Ау! Като пуканка била зафатна! Мачоко намислил план и тишол при господаро си и му рекъл така:
– Слушай мене, човек да станеш! Ш`идеш да се къпеш на барата поди Чернио мост, ма ш`се къпеш докъде я ти каам. И после праиш кво ти каам я! Чу ли?
Човечецо се зачудил, ма кво да праи – тоа мачък бил силен пустиняк – отръване нема, та моа ли да не напраиш кво ти запреща. Съблекъл се маторецо, улезнал у барата поди Чърнио мост, зел да се шугафчи и къ си се къпал, те ти го царо с каяската. А мачоко като видел да се задават, като зинал като една каня:
– Помош! Помош! Мойо господар се давиии!
Матореца го фанало срам – кво ш`си каат ората – тоа па, да се удави у таа плитка бара! Зел да вика на мачката: „Мирвай бе, че ти извих врато, дай ми дреите да ме не гледат гол ората!“ Добре, ама таа гад не спира, пищи колко сила има. Царо признал от каяската и като огледал мачоко с гумениците, познал го и рекъл:
– Кво си зинал, бе, да та убие и тебе къф си?
– Ми те, царю честити, голема болес! Мойо господар маркиз Караба си се шугафчеше у барата най-спокойно, дойдоа едни циганье, нихната вера – и му отмъкнаа дреите, он се така притесни, че се лизна у един камик, връголи се у барата и зе да се дави у виро. Мали, малииии – ква мана ни сполете!
– Добре, бе, нашио. Сеги ша извадиме господаро ти из барата и ша му донесеме дреи като за пред ората – успокоил го царо и пратил ора да донесат най-убавите матерни панталонци, една добре дебелшка ватенка, влънени чарапци от ония къде ги била плела царицата на пет игли зимъска, едни по-зафатни гуменици, потник от комбайнерските и бархетна ризица, да се облече човеко кво требва. Запрещал да не забоварат и каскетец да му донесат, що така без капа си не може. Докъде чекали да доат царските слуги, маркизо се крил у папуро покрай барата, ма царкината била добре оката и призиркала срамливо от каяската да види къф а тоа убавец мамин. И тава къде видела изглежда да нги аресало, що после като облекли маркизо, она доста се позагледала у неги. А и он така аресал царкинчето, че мачоко сал седел и си потръквал папунчетата от кеф.
Царо – нали си бил льобезен – поканил маркизо да се расоди с них. А мачоко през тава време драснал преди каяската със сичка сила. Тиче покрай едни ливади, глеа косачи косат трева. Зинал мачоко:
– Ей, косачете, ако не каате на царо, че таа ливада а на маркиз Караба, ша ви праа на кайма! Разбраме ли се?!
Косачете зело да ги стриша от стра и като минала каяската с царо, они у един глас рекли, че ливадата а на маркиз Караба. Царо много аресал таа ливада – големшка така била, сигур сила сено се сбирало по ньеа.
После минали покрай една нива – ма нива ли – като на картинка, толко убава. Мачоко и от там бил минал предварително, та стресирал жътварете и като ги питал царо чия а таа нивица, они у един глас рекли, че е на маркиз Караба.
– Алал ти вера, бе Карабата, добър имотец имаш, аресва ми.
През тава време, докъде царо, царкинчето и оня човек Караба, се поврътали из ниви и шущаци, мачоко с гумениците стигнал до един замък. Ма замък като ти каам – замък! Един път и полвина! Питал кой живее у неги, а прислугата рекли, че тука живее един човекоядец ниел, ма у моменто а зает, що чека госке.
– Па дако, – рекъл мачоко – я сал за манко сакам да го вида. Моа ли да мина покрай такъф убаф замък па да не каам едно здрасте на стопанино, да го поздрава така.
Ората се видели у чудо с таа мачка проклета, та накраа кандисали и а завели при човекоядецо.
– Кво сакаш, бе, изклесяк недопраен? – зел да льобезничи човекоядецо.
– Па те, сакам да те вида! Ората бъбрат що моеш да се препраиш на секаква сътвер – напримерно на неко лъф, ма я нги не ловим много вера.
– Ми кък? Моам та! – сецнал се човекоядецо и у тоа час се препраил на лъф с онаа ми ти чърна грива, па като изревал – а мачароко така се стреснал, че се фърлил право на тавана и сал зел да призирка през една дупчица у гредоредо. Слезнал чъ коги оня па си станал човекоядец.
– Оф, бая ме уплаши! – признал си мачоко. – Ама па ората бъбрат дека моеш да се препраиш и на неко плъх – я тава да го вида, нема да го повервам – па у такова дребно нещо да се препраиш, тц-тц, горко му…
– Па къ да не моам бе ей, оня! Ти с кой си мислиш, че бъбреш, бе?! – не усетил се човекоядецо и те ти го – препраил се на мишка. Таа жна мачката ич си и не поджупвал макарите, ми щом видел мишката, се фрълил връз неги и а изел, сал опашката останала да нги стръчи из устата.
Тамън на време сфръшил таа работа, що у тоа момент царската каяска спирала на дворо. Мачоко излезнал и докъде прислугата се осефери, он се поклонил на царо и рекъл:
– Заповедай, царю честити, да пиеме по една рикия, синията а турена, резнал съм манко кисала трушия и от онаа убавата сланинка, къде ти носих един път, а докъде ние си бъбреме, тиа невестици ша запръжат манко мръволе с лучец у бакърнио тигань и ша уварат една кокошчица, да се почерпиме къде си ни за пръви път дошол у домо.
Царо сал зел да глеа стреснато:
– Дейййй! Абе, Карабата! Па тоа замък а силно добър, бе! Яле сичко си има! Глей сеги, само казваш и съм ти дал царкинчето за жена! Немаш грижи!
Маркизо сал тава и чекал. Още тоа си ден дигнали сватба, сал викнали поп Шойко да ги венчаа. Е, имало там яденье и пиенье до умиранье, ма за после историята мирва. Разпраат дръти ора, че е имало …. с потфръганье и скубанье поди мишниците, ма я не мом да кажем верно ли е ели не е, що не съм видела.
А мачоко се пенционирал и си отишол на село, купил си едно конче, къде го кръстил Орлин и сека заран летоска го прегал и одил с ньего из къро, чъ до Йофкиното, къде господаро му имал 110 декара – така да нагледа имотецо и да накоси тревица за кончето! И те така!
СЕВЕРОЗАПАЗЕНА БЪЛГАРИЯ 🙂
