На 9 юни гласувахме за Европейски парламент (ЕП) за пореден път. И какво от това?
Основният сюжет, който вълнува обществото и политическия елит, са резултатите от националните избори, които по познати причини се проведоха в пакет с тазгодишния евровот. Разпределението на властовите позиции в София има приоритет като тема, а случващото се в Брюксел остава на втори план.
Подобен поглед върху европейските избори е напълно оправдан. Както в България, така и във всички останали страни членки на Европейския съюз (ЕС), те рядко предизвикват особен ентусиазъм сред избирателите.
За разочарование на много еврофили във фокуса на избирателната кампания често попадат въпроси от национално, а не от общоевропейско значение. Говорим си много повече за Делян Пеевски и Бойко Борисов, за Николай Денков, Костадин Костадинов или пък (под)полковника от „Величие“, а не за Зелената сделка или за Пакта за миграцията.
Вместо да легитимира ЕС и даде тласък за по-тясно обединение, вотът за Европарламент показва на всеки пет години колко парцелиран е политическият живот в Европа.
Тази нагласа обаче е напълно погрешна и неадекватна. Политиката на равнище Брюксел и на национално ниво е все по-преплетена. Най-ярък пример в това отношение е Франция. Успехът на Националния сбор, партията на Марин Льо Пен, доведе до хазартното решение на президента Еманюел Макрон да разпусне Националното събрание (долната камара на френския парламент) и да насрочи нови избори.
С този свой ход Макрон цели да финтира Льо Пен, като ѝ даде възможност да сформира правителство, което обаче няма да има достатъчно мнозинство и няма да може да управлява ефективно. Загубата на доверие пък ще навреди на плановете на крайната десница за пробив на президентските избори през 2027 г., когато Макрон вече няма да може да се кандидатира.
Съжителството с Макрон ще доведе до блокаж в Париж, което на свой ред ще предизвика и парализа на ниво ЕС
Провокирано от европейските избори, рискованото решение на Макрон на свой ред има ефект върху настроенията в Брюксел. Ако Льо Пен (или пък нейното 29-годишно протеже Жордан Бардела) седне в премиерското кресло, съжителството с Макрон ще доведе до блокаж в Париж, което на свой ред ще предизвика и парализа на ниво ЕС. Редица политики и инициативи ще бъдат замразени или пък разводнени като съдържание – например Зелената сделка, която и без това е в отстъпление, или помощта за Украйна.
Програмата на Националният сбор съдържа радикални постановки по европейския дневен ред, включително преустановяване на френските вноски в бюджета на ЕС, ограничение на свободното движение (т.е. без източноевропейци на пазара на труда във Франция), прекратяване на разширяването (Западните Балкани, Украйна, Молдова остават извън Европа), преференции за френските бизнес и земеделски сектор (точка на Единния пазар).
Макар и вече да не призовава за „Фрекзит“, Льо Пен е решена да саботира Евросъюза отвътре. В този смисъл тя се различава както от премиера на Италия Джорджа Мелони, която зави от крайното дясно към центъра, така и от унгарския ѝ колега Виктор Орбан, който няма нищо против ЕС да преразпределя пари и да поддържа отворения пазар.
Затова и изходът на изборите във Франция има значение за всички останали страни членки в ЕС. Дори и за България, за която всичко, което се случва отвъд Калотина е абстракция или политекзотика. Повратът в Париж ще бъде усетен и в София. А ако „Алтернатива за Германия“ успее да спечели властта в някоя от немските федерални единици, например Тюрингия, това също ще бъде използвано тук за легитимиране на национал-популистите и приятелите на Путин.
Да не забравяме, че лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов беше почетен гост на миналогодишната национална конференция на Алтернатива за Германия. След като германците бяха изключени от групата „Идентичност и демокрация“ (доминирана от партията на Льо Пен) пък – заради скандал, предизвикан от коментар за ролята на СС в Хитлерова Германия – Костадинов ги призова да основат нова крайнодясна фракция в Европарламента, към която да се присъедини и Възраждане. Миналата неделя „Алтернатива за Германия“ се оказа втората по големина партия в Германия, след ХДС, но преди социалдемократите на канцлера Олаф Шолц.
Ако Франция и Германия завият към крайното дясно, това ще легитимира съидейниците им в Източна Европа
Ако Франция и Германия завият към крайното дясно, това ще легитимира съидейниците им в Източна Европа. Същият ефект ще има и евентуалният избор на Доналд Тръмп за президент в САЩ идния ноември. Не би трябвало да се учудваме, ако в един момент подобните на „Възраждане“, „Величие“ и т.н. станат приемливи партньори за мейнстрийма в лицето на ГЕРБ и ДПС. В миналия парламент „възрожденците“ така и така гласуваха отвреме-навреме с последните две партии. Нищо не пречи партньорството на парче да прерасне в брак по сметка.
Разбира се, резултатът от евроизборите не е еднозначен. И в следващия ЕП проевропейските партии – ЕНП, Социалисти и демократи и либералният съюз „Обнови Европа“ имат мнозинство (398 от общо 720 места). В Източна Европа популистите загубиха тактически. Орбан не успя да спечели местните избори в Будапеща, дори при повторното преброяване. В Полша Гражданската коалиция на премиера Доналд Туск финишира с процент преднина пред бившата управляваща партия „Право и справедливост“, която спечели най-много гласове на миналогодишните парламентарни избори.
Всеобщият триумф на евроскептиците и националпопулистите, от който се опасяваха мнозина, не се състоя. Но, разбира се, това едва ли е повод за преждевременна радост.
Колкото и въпросителни да кръжат около изборите за ЕП, очевидно е, че те имат все по-голяма относителна тежест за европейската политика в широкия смисъл на думата. Иронията в случая е, че крайната десница, чиято отколешна цел е да разгради или отслаби Европа, способства за по-тясното взаимно преплитане на политическите процеси, явления и тенденции в отделните страни членки. Крепне и връзката по вертикала: Брюксел към 27-те и обратно. За добро или зло, европеизацията на политическия живот е факт.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
