Снимка: Bloomberg |
Япония, страната, която ни даде думата „кароши“ (смърт от преработване), обмисля въвеждането по желание на четиридневна работна седмица. Идеята покълна още в Исландия, Нова Зеландия, Испания и на други места. Тя е всъщност толкова очевидна, че някои мъдри хора в миналото биха се учудили да научат, че едва сега започваме да говорим за това, пише Андреас Клут за Bloomberg.
Един такъв мъдрец беше икономистът Джон Мейнард Кейнс. През 1930 г., точно когато Голямата депресия заплашваше неговия просперитет и този на света, той написа класическо есе на тема „Икономическите възможности за нашите внуци“. Дългосрочните икономически и технологични тенденции, заяви той контраинтуитивно, всъщност предполагат, че в рамките на един век – тоест точно сега – можем да отговорим на всичките си нужди толкова ефективно, че ще работим само по навик или за забавление, и дори тогава вероятно не повече от 15 часа седмично.
Бегъл поглед наоколо ще ви убеди колко прав е бил в някои отношения и колко учудващо е грешал в други. Да, Homo sapiens, въпреки упоритите „джобове” на бедност, преодоля до голяма степен традиционния икономически проблем, който беше недостигът. Днес повечето хора в богатите страни могат лесно да се изхранят, облекат и осигурят подслон на себе си и семействата си.
И все пак средният брой отработени часове на човек е намалял само леко през последните десетилетия и все още е много по-висок от предвиденото от Кейнс. В повечето страни стандартната работна седмица е около 40 часа, но реалността обикновено е, че хората се бъхтят допълнително във формални или неформални извънредни часове.
Най-изненадващо е, че често тези, които имат най-високи доходи – и следователно най-малко неудовлетворени физически нужди – са тези, които се трепят най-много. Обещаващи кадри в Китай се хвалят, че работят „996“ – от 9:00 до 21:00, шест дни в седмицата. Когато бях инвестиционен банкер в един от предишните ми животи, някои от колегите ми въртяха 100-часови работни седмици. Това е животът, който води до кароши, което китайците наричат „гуолаоси“, а южнокорейците – „гуароса“.
Освен Кейнс, други, които биха намерили това явление за озадачаващо, са нашите предци – ловците събирачи. През по-голямата част от времето, в което нашият вид съществува, хората всъщност са работили по кейнсиански – което означава няколко часа – и въпреки това са били здрави и дори доволни, както заключава антропологът Джеймс Сузмън в скорошната си книга „Работа: Задълбочена история от каменната епоха до ерата на роботите.“
Част от причината е била тяхното усещане за време и техният егалитаризъм, както Сузмън коментира пред подкастъра Езра Клайн. Тъй като са вярвали на способността на природата да ги храни всеки ден, ловците събирачи рядко са планирали напред, живеейки предимно в понятието тук и сега. И тъй като са живеели в малки групи, които не се одобрявали неравенството, натрупването на богатство е било по същество безсмислено, защото всеки е можел да изисква от другия да споделя каквото има в излишък.
Тази невинност е загубена преди около 10 000 години, когато се появява земеделието. Хората вече е трябвало постоянно да живеят с бъдещето, да засаждат сега и да събират посевите месеци по-късно, да съхраняват семена и реколти за лоши години и т.н.
