Село Братя Кунчеви е разположено на 24 км. източно от гр. Стара Загора в южните поли на Средна гора. През него протича малка река, която носи неговото име и води началото си 7-8 км на север от гористите ридове на не много високата Средна гора.
Къщите му са обърнати на юг към слънцето и равното като тепсия Тракийско поле, чиито край се слива на югодалечния хоризонт. На север землището е планински терен, състоящ се от не много високи и разхвърляни на различни посоки ридове на планината, почти всички обрасли с гъсти и нискостеблени гори, предимно от габър и дъб. Тези гори, както в миналото, така и сега служат на населението като източник за снабдяване с отоплителни материали и като пасбища за дребния и едър добитък.
Наше село. Читалище „Христо Ботев“ с. Братя Кунчеви
По турско време, много жители на селото, лишени от земя в полето, са отивали в планината, където са създавали малки нивички, за да се препитават. Турците обаче не са изпускали от очи богатствата на гората и са завладявали и нея. На името на Мемиш ага и сега още близката до селото местност носи името Мемишева кория.
Друга местност, която представлява обширна поляна носи наименованието „Юрта“. Там личат следите на стари гробища, кладенци и други, което показва, че тук е било населено място, но кога то е съществувало не се знае, защото не е проучено. В землището се срещат наименования като „Юртлука“, където някога също е имало селище, а също и „Голямата могила“, която представлява селищна могила от тракийско време и при направените малки разкопки, са намерени гърненца, сечива и други предмети, присъщи на тракийския бит и култура.
На много места в околността на селото се намират при работа старини, като монети от най-различни епохи с барелефа на Тракийския конник, части от стрели, копия и др. Тези находки, както и следите на много черкви, манастири и гробища в околността на селището, свидетелстват несъмнено, че то има дълъг исторически живот.
Името Братя Кунчеви селото носи от 1956 г., когато жителите му сами предлагат да се нарича така в чест на загиналите двама братя партизани Кунчо и Деньо Кунчеви. Това предложение е утвърдено от Президиума на Народното събрание. Преди това селото от незапомнени времена е носило името Черково.
По данни от книгата „Нашите родни села“, издание на БАН, пък и по предания, селото е основано от Иван Асен II в 1224 г. в похода му срещу Византия. Тук той основал и построил няколко манастира и черкви.
По пътя за с. Оряховица е известно мястото на манастира „Свети Тодор“, чиито зидове доскоро стърчаха половин метър над земята и чиито развалини и сега са грамада от камъни, обрасли с люляк. В северната част на селото е бил построен друг манастир „Свети Атанас“. Черква е имало и на мястото, където сега е каменната кариера. Непосредствено над самото село, в клисурата на неголямата Черковска река, се издига като естествена крепост височина, заградена от три посоки с дълбоки дерета.
Това е „Градището“, където според преданието е бил бивакът на цар Иван Асен II. Тук също личат развалините на стени, обрасли сега със здравец и кокичета. Някои автори твърдят, че тука също е имало черква или манастир, където царя се черкувал. А на източния склон срещу „Градището“ е била построена черква за девиците, които тогава са се черкували отделно и мястото и досега се нарича „Моминската черква“.
Някои изброяват, че селото през онези векове е имало 7 черкви и манастири, откъдето е присвоило и името си Черково. Сега тук е останала само една църква, построена в последните години на турското робство, без да може да се твърди точно кога. Знае се с положителност обаче, че амвонът, на който и досега се служи е осветен от екзарх Йосиф през 1876 г.
По време на освободителната война черквата е била напълнена със снопи и изгорена от турците. Такава е била и участта на повечето къщи от селото. Селяните избягали на север из планината, като най-голяма част от тях се заселили в селата Дъскот и Лесичери в Търновско. След прогонването на турците селяните се завръщат и възстановяват къщите си и изгорения храм.
През турското робство селото се е славило със своите борци за свобода. Такъв е бил Кара Руси – юначен и богат българин, собственик на около 800 кози и доста ниви в черковската гора. Той давал щедро подкрепата си на минаващите хайдушки чети, за което е бил заварден от турците и убит. Така описва случилото се и народната песен, сътворена за този случай.
Историческите събития, следвайки своя ход от световен мащаб, дават отражение и пишат историята на селото. По фронтовете на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война остават костите си 28 убити жители, а завърналите се, остават физически и духовни инвалиди. Във Втората световна война участват 48 души, като 47 от тях се завръщат по домовете си.
С течение на годините братя кунчевци решават да променят облика на селото. С доброволен труд се построяват административна сграда на кооперацията, кметство, поща, читалищен дом, здравна служба, фурна, кооперативен магазин и ново училище.
