На 14 февруари 1989 г. иранският аятолах Рухола Хомейни заповядва екзекуцията на един млад британски писател от индийски произход. Повод е една от книгите му, която е обявена за „богохулна“.
Тогава писателят Салман Рушди получава незабавно полицейска закрила. Издателството на книгите му е заобиколено от патрулни коли.
„Иска ми се да бях написал по-критична книга“, казва малко след това Рушди в телевизионен ефир. Въпреки че отрича да е бил уплашен по това време и се гордее с тези думи и до днес, той прекарва следващото десетилетие с охрана и в укритие.
33 години по-късно изглеждаше, че опасността е вече не е толкова голяма.
Поне до петък, когато той беше нападнат и намушкан няколко пъти с нож пред огромна публика, дошла за негова литературна лекция в института „Шътокуа“ в щата Ню Йорк.
Историята на Салман Рушди отдавна е преминала личните предели и се е превърнала в повод за дебати по целия свят за свободата на словото и религиозно мотивираното насилие.
Магически реализъм по индийски
Тази история започва от Бомбай (днес Мумбай), Британска Индия, броени седмици преди тя да стане независима от Великобритания.
Рушди е роден в края на юни 1947 г. в мюсюлманско семейство и прекарва първите си 14 години в Бомбай. След това е изпратен в град Ръгби, Англия, а по-късно завършва история на изкуството в Кингс Колидж, Кеймбридж. С годините се отказва от религията си.
Онези, които го познават отблизо, пише Ню Йоркър, го описват като мил, неконфликтен, рационален и разумен човек, „изпълнен със знание и живот“, с интерес и познания по всеобхватни теми – от филми, телевизионни сериали и поп музика до литература и религия.
След като завършва колеж, той остава във Великобритания и опитва да се изхранва с работа в рекламния бизнес, докато пише първите си романи. Още с втората си книга – „Среднощни деца“, постига значителен успех и е награден с Букър през 1981 г.
Книгата засяга новата история на Индия през разказите на хиляда и едно деца, родени в последния час преди обявяването на независимостта. Написана в стила на магическия реализъм, тя става една от причините Рушди да бъде сравняван с автори като Габриел Гарсия Маркес.
Отново в стила на магическия реализъм е написана и четвъртата му книга – „Сатанински строфи“. Тя обаче, освен одобрението на критиците, му донася и смъртна присъда от иранския аятолах.
Грешката, вдъхновена от дявола
Книгата е публикувана през 1988 г. и е отчасти вдъхновена от живота на ислямския пророк Мохамед. Тя попада в краткия списък с номинирани за Букър и е наградена с приза Уитбред за роман на годината.
Един от главните герои в историята получава видения, развити в отделни наративи. Един от тези наративи се отнася именно за живота на Мохамед и по-конкретно епизодът от т.нар. сатанински строфи, които пророкът по-късно решава да не включи в Корана, тъй като ги смята за грешка, вдъхновена от дявола. В стиховете Мохамед първоначално провъзгласява откровение, с което изисква приемането на три стари политеистични божества.
Освен че разказва за тази вдъхновена от дявола грешка, Рушди е обвиняван също, че кръщава две проститутки в историята с имената на някои от съпругите на пророка. Книгата е обявена за „богохулна“ от много мюсюлмани.
Тя е забранена в Индия, Пакистан, Иран, Кения, Судан и още няколко страни. Предизвиква масови протести на много места, като на един от тях демонстративно са изгорени издание на книгата и чучело с образа на Рушди.
Година по-късно иранският аятолах Хомейни издава фетва – указ, с който призовава за убийството на писателя.
„Много съм тъжен, че трябваше да се случи. Не е вярно, че тази книга е богохулство срещу исляма. Много се съмнявам, че Хомейни или някой друг в Иран е прочел книгата или повече от избрани и извадени от контекста откъси“, казва Рушди на 15 февруари, ден след обявяването на фетвата, пред Би Би Си.
Иран скъсва дипломатически взаимоотношения с Великобритания за девет години заради подкрепата на Лондон към писателя. След това новата власт в Техеран казва, че няма да наложи или да оттегли фетвата, тъй като единственият, който може да я оттегли, е Хомейни. Той обаче умира още през 89-а.
Рушди прекарва това десетилетие в страх и в неизменната компания на охранители. Непрекъснато сменя адреса си, живее изолиран от семейството си и му отнема четири години преди да направи следващата си публична изява през 1993 г. Едва през последните 20 години се връща към нормалния си живот.
Докато се укрива, той написва друга своя широко призната книга – „Харун и морето“. Тя е сборник с приказки, посветени на сина му Зафар.
Страхът в литературния свят
Случилото се се отразява и на издатели, преводачи, писатели в целия свят. Японският преводач на книгата е убит през 1991 г., а двама преводачи от Италия и Норвегия оцеляват след атаки съответно с нож и огнестрелно оръжие. В някои издателства са получени смъртни заплахи.
Британският издател Penguin обаче никога не оттегля подкрепата си към книгата и автора. Залогът е „много повече от съдбата на тази една книга“, казва по-късно тогавашният директор Питър Майър, цитиран от Гардиън. Реакцията на издателството „ще се отрази на бъдещето на свободното слово, без което няма да има издаване на литература такова, каквото го познаваме“, добавя той.
Рушди получава подкрепата на мнозина свои колеги още през 90-те, сред които Казуо Ишигуро, Иън Макюън, Сюзън Зонтаг, Кърт Вонегът, Марио Варгас Льоса, Том Улф, Карлос Фуентес, припомня изданието Публико. Сред малкото автори, които застават срещу него, е писателят Роалд Дал.
Спорна е позицията на шведския Нобелов комитет, който публично осъжда фетвата срещу Рушди едва през 2016 г., 27 години след обявяването на указа.
Днес Рушди живее в САЩ. Бил е женен четири пъти и има две деца. През 2007 г. е посветен в рицарство от британската кралица Елизабет Втора за заслугите си към литературата, а пет години по-късно публикува мемоари, в които описва събитията, до които довежда издаването на „Сатанински строфи“.
