Повод да публикуваме този „задочен репортаж“ на големия писател и дисидент Георги Марков е постановката на Драматичен театър „Гео Милев“ на пиесата му „Да се провреш под дъгата“, която ще посрещне своите зрители в понеделник, 13-ти септември. Преди 54 години представлението се играе в Театъра на армията в София, но е свалено на 13-тия спектакъл. Част от създателите му са уволнени, а писателят заминава зад Желязната завеса в Лондон. Ето какво разказва по-късно Георги Марков за случилото се:
„В социалистическа България няма цензура!“ — казват и често повтарят представителите на режима, когато биват питани от чужди журналисти. Българските журналисти не задават такива въпроси. Те нямат време, защото голямата грижа на всеки, който се опитва да пише на сериозна тема, е как да прокара материала си, как да го запази от безцеремонното посегателство на стотици цензори.
Наистина, класическият цензорен институт с бдителния цензорцербер, който държи дебел червен молив и настървено задрасква всичко, което смята за нередно, не съществува. Няма го нито института, нито човека, когото един автор може да вини за осакатяването на произведението му. Но действието ЦЕНЗУРА не само че е останало, но се е превърнало в един от най-важните закони на оцеляването. Станало е неразделна част от живота на всеки мислещ строител на социализма, влязло е в кръвта като постоянен инстинкт, чийто пръв сигнал е хлад в стомаха. Наред със самоцензурирането, за което вече говорих, върви цензурирането на другите. Може би за известен брой хора цензурирането на другите да е необходимо възмездие за преживени лични огорчения и унижения.
„Да се провреш под дъгата“ на Георги Марков посреща почитателите на Мелпомена в Стара Загора
Мисля, че режимът трябва много да се гордее с този диалектически фокус — преместването на функциите на цензурата от един отживял времето си, исторически компрометиран и неефикасен институт в множество еднолични, доброволни цензори, изградени вътре в отделните хора. Служебното задължение на стария цензор бе превърнато в активна лична заинтересуваност и дори страст да се цензурира животът и светът. С други думи, комунистическата партия откри и разработи цензурното начало, заложено в мнозина нейни членове и съмишленици.
„Защо ние ще цензурираме журналисти, писатели, хора на културата и изкуството, когато те могат да се цензурират едни други далеч по-добре!“ — е принципът на това голямо партийно новаторство по пътя към „всестранното развитие на човека“.
Така цензурирането в България е поставено на всеобща или, ако употребим вестникарското клише, „всенародна“ основа. Разбира се, тук говорим за политическа цензура. Но кое в комунистическия свят не е политическо? Дали проблемите са нравствени, религиозни, търговски, научни, военни или детски, не пречи те да бъдат свеждани по същество до политически проблеми. Когато покойният високоталантлив илюстратор Александър Денков правеше илюстрациите на един мой фантастичен роман („Победителите на Аякс“) и нарисува една от героините с пола, леко вдигната над коленете, в ЦК на комсомола има специално заседание, в което се обсъди неморалността на показаните колене на момичето и бяха направени най-сериозни политически изводи. Горкият Сашо трябваше да удължи полата, иначе работите отиваха зле. Ако обаче разгледаме тази малка история по-подробно, ще видим, че тя е типична за „всенародния“ метод на цензуриране. Секретариатът на ЦК на комсомола едва ли би се сетил да се занимава с някаква леко повдигната пола. Доколкото познавах членовете му по онова време (1958), те май нямаха нищо против полата да се вдигне и по-високо. Но тук стигаме до една от най-характерните думи на българската социалистическа действителност — СИГНАЛА. Тази дума бе създадена от властта, за да бъде приемлив синоним на отвратителната дума ДОНОС. Така че, ако вие направите донос, открит, полу-прикрит или таен, вашето действие не се нарича „донасяне“, а „сигнализиране“. В този случай човекът, до когото отправяте вашата доносническа дейност, не казва „получи се донос“ а винаги: „Получиха се сигнали!“ Множественото число цели да маскира единствения източник на сигнала или пък да се създаде впечатление за масовост.
Преди 54 години поставят и спешно спират пиесата на Георги Марков „Да се провреш под дъгата“
И така, едва ли някой някога би обърнал внимание на твърде невинната рисунка на Сашо Денков като морално провокираща, ако не бе подаден СИГНАЛ. Човекът, който подаде този сигнал, беше един импотентен редактор, който се бе самообявил за блюстител на приличната външност на социалистическата младеж. Неговата представа за трудова красота се изчерпваше с бригадирската униформа — ватенка и дочени панталони. Виждайки нарисуваните разголени колене, редакторът се бе втурнал при хора, които горе-долу споделяха неговите възгледи (тоя вид хора винаги са свързани в нерегистриран съюз), и няколко часа по-късно рисунката на Сашо бе представена като „опасен проводник на буржоазно-капиталистическа декадентщина, представител на гнилия морал на разкапващия се Запад“ и т.н. Кой от секретарите на ЦК би посмял да се опълчи срещу такъв поривист израз на комунистическа чистота, кой би дръзнал да пренебрегне такъв чисто политически СИГНАЛ? Рисунката трябваше да се прерисува или изхвърли. Разбира се, голямото началство не разкри автора на СИГНАЛА, а представи нещата като създадено общо мнение. По този начин художникът не бе изправен срещу един отговорен човек — цензора, а срещу гъста мъгла, която мистериозно забулваше многобройните цензори. Опитите да намерим някой отговорен човек и да се обясним не сполучиха. Преките началници в издателство „Народна младеж“ казаха, че „отгоре“ е наредено. А секретариатът на ЦК ни заяви, че това е мнението „отдолу“. И ние двамата със Сашо увиснахме между това „отгоре“ и „отдолу“.
Страшното в българската действителност е, че веднъж щом ви етикетират с черен знак, изличаването му е много трудно, почти невъзможно. Вие можете да посветите живота си на обяснения, че дори да сте сбъркали, не сте имали предвид никакви политически или идеологически последици, че вашата грешка не бива да се тълкува по такъв произволно абсурден начин и т.н. — черният знак си остава. Това е, защото вие никога не се срещате нито с автора на СИГНАЛА, нито с лицето, което е издало нареждането за цензуриране или забрана. Ако отидете при най-висшето началство, отговорът никога не е „аз смятам така“, а „другарите намират“. Но кои са тия другари, как се е стигнало до тяхното „намиране“, как те са пропуснали да видят (в случая), че момичето от илюстрацията е паднало от кола, при което е естествено полата й да се вдигне малко нагоре… — няма кого да попитате. Пита ли се мъгла?
Внезапно вие чувствувате, че сте напълно безпомощен, че се намирате под въздействието едва ли не на някаква магия или пък сте истински герой на кафкиански кошмар.
Това чувство аз изпитах много по-определено и в по-страшна степен във връзка със спирането на пиесата ми „ДА СЕ ПРОВРЕШ ПОД ДЪГАТА“. Казвам спиране, която е друга синонимна дума на цензура и забрана. В България нищо не се цензурира и нищо не се забранява. Само някои работи се спират. Макар че ефектът е един и същ (произведението не стига до публиката), думата е различна, културна, внимателна и с подразбирането, че не е действувала груба заповед, а просто така — времето, обществото, ако щете, е сложило спирачките…
Когато спряха пиесата на 13-ото й представление във Военния театър в София, помолих първия секретар на партията Тодор Живков да прочете пиесата. Той отзивчиво я прие и наистина я прочете. Връщайки ми текста в неговия кабинет в ЦК на партията, той ми каза, че не вижда нищо лошо в пиесата, че освен няколко дребни забележки нищо критично не би могло да се каже. „Това е, що се отнася до политическата част — каза той. — Художествено аз не съм капацитет да се произнасям, но ако питаш за моето мнение, ще ти кажа, че не ми харесва, защото е много песимистична, мрачна…“
— Но след като политически няма нищо погрешно, за какво я спират тогава? — попитах аз.
— Аз не знам да са я спирали — отвърна той. — Просто театърът си променя репертоарния план и тъй като срещу пиесата има създадено настроение, другарите са решили да отпадне… Ти какво искаш от мене? Аз не мога да им нареждам да я възстановят…
Така аз отново попаднах пред мъглата. След като пиесата не беше политически погрешна, а се спираше именно по политически причини, към кого можех да се обърна, за да се изясним? Кое беше това обществено мнение? Кои бяха тия другари? Все пак Живков беше учтив. Само няколко месеца след нашия разговор „Работническо дело“ излезе с уводна статия, в която заяви, че пиесата била чужда на българските зрители и те сами я отхвърлили.
Но как в действителност се стигна до цензурирането на пиесата? Дума да няма, че и по форма, и по съдържание тази пиеса беше нещо много различно от изискванията на социалистическата драматургия. С две думи, темата беше предателството на идеалите. Или — измяната спрямо себе си. За мен, а смятам, и за мнозина други, това беше една от най-актуалните теми на нашето време. Пиесата бе приета в театъра още преди да стане Военен театър. Тогава се казваше Народна сцена и имаше най-добрия мъжки актьорски състав в страната. Това беше важно за моята пиеса, в която всички герои бяха мъже. Но още със започването на репетициите (режисьор Асен Шопов) се оказа, че чисто технически нашата постановка е ангажирала първите сили на театъра и поради това попречила на другите постановки, между който две военни пиеси от военни автори. Огорчението на авторите според мен беше напълно справедливо. Те трябваше да чакат за следващия сезон. Това огорчение обаче, както често при нас става, се превърна в злоба, а злобата достави енергия за борба. Авторите мобилизираха своите приятели и започнаха да четат моята пиеса дума по дума, за да открият накрая идеологическата й съмнителност. Известни реплики бяха извадени вън от контекста, тълкуването на други напълно преиначено, разни невинни директни действия получиха зловещ алегоричен смисъл и седемте нещастни туберкулозни герои бяха обявени за българския народ, докато туберкулозата се оказа ни повече, ни по-малко алегория на живота. По това време директор на театъра стана един полковник, който никак не искаше да загуби новия си пост. Конспирацията успя да го уплаши, че с тази пиеса той рискува много. И ето че при започването на генерални репетиции с пълен декор и само три седмици до премиерата ние бяхме изправени срещу напълно враждебен художествен съвет, със силен натиск да спрем работата. Целият авторитет на Асен и на нашите приятели трябваше да бъде заложен, за да продължим. В това време кампанията продължи в чисто политическа посока. Веднъж доказали на себе си, че пред тях е вражеска пиеса, нашите противници си бяха повярвали, че е техен дълг да я спрат. Из София започнаха да се носят слухове, че спирането е неизбежно, и приятели ми се обаждаха по телефона, за да ми изказват съчувствие. На последните генерални репетиции и на първото закрито представление на 27 март 1967 година пиесата се игра пред претъпкан салон, тъй като, щом се заговори, че нещо ще се спира, хората тичат да не го изпуснат. Но колкото по-силна ставаше съпротивата срещу пиесата, толкова по-твърди и амбициозни бяха хората, ангажирани в нея. Междувременно актьорите ме молеха да докарам на премиерата най-важни партийни и държавни ръководители. Такава беше бедната неписана практика на успеха в театъра, че всеки автор и режисьор се стремеше с най-раболепни средства да измоли присъствието на някой член на Политбюро, секретар на ЦК на партията или на самия Живков. Присъствието на хора с такъв ранг винаги беше гаранция за официалното приемане на представлението и на другия ден човек можеше да прочете рецензии по вестниците. Иначе всичко увисваше във въздуха. Затова беше традиция писателите да се опитват на всяка цена да доведат на свои представления първия секретар. Колективът на театъра знаеше, че аз можех да поканя специално за случая „тежката артилерия“. Не поканих никого от хората на върха. Така че премиерата премина при празни правителствени ложи. Но на втората вечер в една от ложите се озоваха трима генерали, начело е началник-щаба на армията Семерджиев. Другите двама бяха Здравко Георгиев и Ангел Цанев. След около 40-ата минута на представлението в напрегнатата тишина на салона прозвуча силен генералски глас:
„Това повече не може да се гледа!“
После вратата на ложата се тресна демонстративно и тримата генерали напуснаха, безкрайно възмутени. На другия ден, по време на конгреса на кооператорите, те бяха говорили наляво и надясно за пиесата, която била гавра с българския народ и действителността. Оттук нататък съдбата на представлението беше решена. Но кой взе решението и въз основа на какво, ние никога не разбрахме. Все пак, как да се спре редовно представление? Първият признак беше реакцията на печата. Нито един първостепенен вестник не отпечата рецензия за представлението, което се играеше в един от най-големите български театри и с едни от най-първите сили. Нито добро, нито лошо. Просто — нищо. Вторият признак беше съмнителната липса на публика. Малко по-късно разбрахме, че пак по неизвестна линия всички запланувани колективни посещения бяха отменени. По този начин един час преди представлението се пускаха в продажба около деветстотин-хиляда места, които дотогава са били блокирани. Бях смаян, когато моето собствено предприятие, където бях инженер преди години, поиска 600 билета и му бе казано, че всичко е продадено. В замяна ние имахме почти празен салон. Нищо не е по-съсипващо за актьорите от това да играят пред празни столове. Напразно те се опитваха да надвият разочарованието си и да играят за себе си. С всяко представление играта ставаше все по-великолепна. Странно или не, ние получихме единствената утеха от чужденците. Делегация на гръцките театрали от Атина ни каза най-хубави думи. Но най-трогателна бе групата от прочути съветски народни и заслужили артисти, които след представлението се качиха на сцената, целуваха и прегръщаха нашите актьори…
Тринайсетото представление беше последното. По финансови и организационни причини, каза началникът директор, те не могли да си позволят лукса да поддържат представление без публика. А и ние не можехме да докараме повече хора, за да пълнят този голям салон. Всичките ни близки и приятели вече бяха гледали пиесата дори по два пъти. Представлението бе спряно, след което последва вълна от наказания. Пет души бяха уволнени от театъра. Режисьорът Асен Шопов, чудесният актьор Наум Шопов и жена му бяха изгонени от София за две години. Приюти ги Бургаският театър.
Ето как личната заинтересованост на няколко души успя да създаде най-черното „обществено мнение“, да предизвика дори десетки писма против представлението, да обяви пиесата за почти вражеска и без оглед на каквито и да е художествени съображения — да я спре. Напразни бяха моите усилия да намеря човека, който би поел отговорността за спирането. Директорът на театъра си изми ръцете, като каза, че „така следвало“. В Главното политическо управление на армията, под чието ръководство се намираше театърът, казаха, че спирането било поради липса на публика, докато в ЦК ми казаха, че се създало настроение. Всички обяснения бяха в минало неопределено време. Кой тогава наказа хората? Кой ги изгони от София? Комитетът за изкуство и култура? Не. Партията? Не. Държавна сигурност? Не.
Явно пред мен, в мъглата, витаеше някакъв призрак. И мислейки за този призрак, когото нито можех да запитам, нито можех да срещна, аз за първи път най-дълбоко съжалих за стария цензор, при когото човек поне можеше да отиде, да го види и да му каже каквото си иска.
„Къде си, скъпи цензоре?“
За мое нещастие, в България нямаше цензура.
