ГЕРГИНА ДАВИДОВА – автор на десетина книги за деца и възрастни, член на СБП, превеждана на много европейски и световни езици. Носител е на национални литературни награди, а творбите й са публикувани в националния и международен печат, член на Движение Световни Поети, Чили.
ГЕРГИНА ДАВИДОВА
ЖАДНИ ОЧИ
Разказ
Утрото се сейнало и денят повел светлината при хората – работа ги чакала.
Подранила и мамината сестра Цонка. Помазаната с яйчице питка блестяла като печена на слънчице и приканвала всички към софрата. Тя извадила и сиренце, и доволна от вкусната закуска, зачакала да се излюпят от леглата малките й пиленца. Докато шетала, се вглеждала в прозореца откъм пътя. Вече час как пощальонът седял на тяхната пейка и пушел, пушел…
– Този човек работа няма ли? – мислела си сиротинката. – Писмата му кой ще разнесе?
По едно време го видяла да поглежда към техния прозорец и се почудила:
– Брей, ама на този човечец може да му е станало нещо и се оглежда за помощ! – взела канче с водица и изтичала да му помогне.
- Лошо ли ти е или чакаш някого? Ето ти водица! – подала му тя канчето.
- Сполай ти, Цоне, сполай ти, батьовата! Аз не съм за жалене. Седя тука и се чудя как да те от жалба отърва, но от орисията си човек не може да избяга.
- Ти какво? Писмо ли ми носиш? – клъвнала я мъката в сърцето и се прихванала за пейката, па седнала до него.
- Имаш… – объркан смънкал човекът.
- Давай писмото! – прошепнала горката майчица, а сърцето й хвръкнало като простреляна гугутка. – Син чакам. Що ли ми е писал? Давай!
- Не тук, нека влезем вътре! – помолил я пощальонът и я подкрепил да влязат вкъщи.
Наскачали сънени и другите й деца и Атанас – мъжът й. Всеки протягал ръка, за да вземе писмото, но когато видели жълтата хартийка, дръпнали ръце и замръзнали. Пресегнала се Цона – майката и пребледняла. Чувала беше неведнъж за тази тънка, грозна гостенка. Буквите й – ситни, като семе от петуния, но много майки е захапала за душата. Завъртяла листа пред невиждащите си очи и наредила на свития в ъгъла човек:
- Чети! – и стиснала зъби, скрила очите си в шепи и слушала, слушала…
А писмото било кратко: „В боевете при село Калня, Пиротско, избухнала бомба и взела много жертви. Сред загиналите войници е и вашият син Петко Атанасов Петков, който с достойнство изпълнявал своя дълг. Никой от убитите не е върнат в родния си дом. Погребани са на място.”
– Господи, къде са костите му – скрити ли са нейде или са разпръснати в окопите?! – плакала горката цяла нощ.
Черна кърпа вързала на портите и на главата си, а сутринта събрала новите му дрешки, обувки и книгите му и ги занесла на гробищата. Сама изкопала гроб и погребала дрехите му вътре. Всяка сутрин осъмвала, плачела и преливала земята. „Другите докараха Петко! Къде ли скита душицата ти неопята?” – нареждала тя. Затова на четирийсетия ден викнала поп, за да опее гроба му.
Минала цяла година и получават второ писмо.
Из „Птици в нощта“: Гюлшен Алиева
- Петко е жив! Когато избухнала бомбата, той бил отхвърлен далеч сред траншеите, където лежал в безсъзнание, но когато се свестил, другарите му били отстъпили. Затова бил хванат от немците и откаран във военнопленническия лагер в Нюрнберг, Германия.
Отново писъци на радост:
- Жив, жив! Боже, ще си дойде! Предчувствах си аз. Знаех си аз, че над дрехи не се плаче! – радваше се през сълзи христолюбивата женица.
Още същият ден взима количката, откопава дрехите и каквото останало здраво в чувалчето, го изпрала и пак зачакала синът й да се завърне.
Изправила се стойката й, усмивка озарила лицето й, но не задълго.
На 5 март, 1945 година, отново мъка прерязала сърцето й – убит е от немците в град Нюрнберг, при опит да избяга от лагера.
-
Мамин сокол, искал е при нас да долети. Кой ти, мамо, крилата прекърши? Пусти войни! Пусти да останат! – без душа останала от рев горката.
След този ден се разболяла, залежала, а единственото й желание било:
- Сложете ми леглото до прозореца. Тук ще го чакам! И това писмо може да е грешка.
Дни и нощи плакала, надявала се и нито работела, нито трошичка хляб сложила в устата си.
Така се влачела и уповавала до сетния си земен час. Една сутрин я заварили децата й издъхнала, с отворени очи, обърнати към портата, откъдето очаквала да влезе чедото й, загинало по чуждите земи.
ЗАРАТА публикува от списание „Птици в нощта“ (2019г.), отпечатано в ИК КОТА, излязло като официоз на фондация „Николай Лилиев“ в Стара Загора. За жалост неуловимото време, съпроводено от политически конюнктури, обрекоха на забрава доста от големите имена на местни творци и за мнозина от младото поколение те са почти неизвестни. Този факт определя основната дейност както на фондацията, така и на списанието, което носи същото име като на Лилиевата книга – да се възроди богатото литературно минало на Стара Загора и региона.
