Историята на един златен медал
На днешния ден, преди 40 години, спечелих първия си медал от първото си участие на световно първенство, което се проведе в Лондон 1979 год.! Този медал беше златен и аз станах световен шампион на бухалки!
Бях едва 16-годишна. Бях не само дебютаннтка, но и най-малката участничка на световното. Трябваше да се състезавам със световната шампионка Ирина Дерюгина от СССР, с бронзовата медалистка в многобоя от предишното световно в Базел, българката Кристина Гюрова, с Валентина Ганева… Всичките с 5-8 години по-големи от мен, с утвърдени имена в световната гимнастика. Това беше второто световно първенство на Нешка Робева като треньор. В Базел и беше първото. Там нейна състезателка беше Валентина Ганева, а аз, също нейна състезателка, едва 14-годишна, бях резерва. Другата участничка от България беше Кристина Гюрова, която спечели два бронзови медала – в многобоя и на обръч. Валя остана 4-та в многобоя и не успя да вземе медал, но на това световно СССР вече доминираше напълно. Сребърен медал спечели ансамбълът ни в многобоя с треньор Златка Пърлева. Съчетание с 6 чифта бухалки. Ерата на най-великата до момента – трикратната абсолютна световна шампионка Мария Гигова беше приключило преди 4 години, въпреки, че светът на най-нежния спорт не спираше да говори за нея, да сравнява всяка нова звезда с нея и да и става на крака, в която и точка на света да се появи. Да! Мария Гигова беше Магия и благословия за всеки, който успя да я гледа на живо. Аз, за мое щастие, съм от тези.
Да се върнем към Базел за последно, за да отбележа, че там беше една друга епоха, не по-малко Велика от Мария Гигова – Жулиета Шишманова. Жената, която ръководеше българската гимнастика със своята забележителна енергия, талант, сила и магнетизъм. Бях малка състезателка все още, а я наблюдавах като хипнотизирана винаги, когато ми се отдаваше случай. И днес усещам силното и излъчване, което те подчинява с респект…
Година по-късно, 1978 год, на 16-и март, стана онази страшна, кошмарна самолетна катастрофа, в която тя загина, както и други наши големи имена.. Вечна им памет.
И тогава настанаха едни бурни две години. Години на абсурди, скандали и ожесточени битки за надмощие. Битки за власт… С всякакви оръжия…За мен всичко това беше като адски филм, в който хем бях зрител, хем бях участник, макар и само на 15 години. Виждах цялото лице на този пленителен спорт, но вече без грим. Попивах всичко… Опознавах всеки… Не пропусках нищо, което стигаше до мен… Съдбата щедро реши да ме захвърли във водовъртежа и дълбините на българската и световна художествена гимнастика. И аз нямах друг избор, освен да приема всичко с цялото си малко същество и да продължа смело, защото от всичко на света най-много исках да стана световен шампион (тогава спортът ни не беше олимпийска дисциплина)! Защото от всичко на света най- много обичах да се състезавам пред препълнени зали! Обичах всичко свързано със състезанието! Обичах и съдиите! Исках да ме обичат и те! Защото имах ясни мечти и нищо не можеше да ме уплаши или спре… Така си мислех тази година на съдбовни събития, колкото и да бях млада и неопитна. За мен тези събития бяха нещо ново и непознато. Години по-късно щях да разбера, че такива събития са неизменна част в Художествената гимнастика. Имало ги е преди годините, за които говоря, имаше ги след това, а днес правя и невъзможното да ги няма, но уви…
Та… трябваше да пиша за моя първи златен медал, но без това кратко предисловие ( повярвайте, кратко е) ще е по-трудно да разберете историята на един златен медал.
Ами да започна…
И така. Аз нямах търпение да се състезавам с моите идоли! На всичкото отгоре с нас беше и Мария Гигова, която вече беше заела мястото на покойната Жулиета. Участвахме Кристина Гюрова с треньор Маргарита Томова и хореограф Соня Янкова и двете състезателки на Нешка – аз и Валя Ганева.
Истината беше, че не бяхме един отбор, а два враждуващи лагера.
Ооо, времена…
Първите три места в многобоя заеха състезателките на СССР. Ирина Дерюгина, втора Елена Томас, трета моята прекрасната приятелка Ирина Габашвили. Аз станах четвърта, Криси пета, а Валя не помня, но беше тежко състезание за нея. Тук е мястото да кажа, че имах ПЛАН! за изпълнение на това световно – златен медал! Да! Трябваше да спечеля задължително златен медал! Тогава ни поставяха планове за изпълнение.Това никога не ме е притеснявало или демотивирало. Напротив! Тогава още си харесвах плановете .Представям си майка ми ( Бог да я прости) ако беше като днешните майки на демокрацията… Леле, горките ни треньори… Шегувам се, де. Имам си страхотно интелигентни майки! Та… да не се отплесвам със закачки в мой стил.
Дойде днешната дата – 8-ми юли 1979 год. Неделя! Финали!
Въже – златен медал за Кристина Гюрова! Криси направи пробивът! Взе и сребърен на лента.
Топка- Първа Габашвили, втора аз! Боже, какво щастие! Вицесветовна шампионка…
Но аз също исках златен медал… какво като съм малка, пък и имах и план да изпълнявам – златен медал…
И много исках заради моята треньорка – Нешка! Да! Обичах страшно много треньорката си и исках да я видя щастлива и горда! Много! На това състезание тя беше много притеснена, много… Опитваше се да не го показва, но не и се получаваше, поне с мен. Беше притеснена заради много неща. За някои знаех, други усещах. Беше много крехка, уплашена… Много бяла, много… Все едно сега я виждам. Ах, как исках да взема и аз златен медал… Кристина и целият и щаб ликуваха, а аз бях забравила моя сребърен медал и вътрешно крещях за златен.
И тогава…
Загрявах се за финалите на бухалки. Колудрумът на Уембли… препълнената зала…
Не спирах да загрявам. Нямах търпение да изляза и да изиграя моето ЛЕБЕДОВО ЕЗЕРО. Пробвах, пробвах.. В един момент играейки минах покрай наши специалисти, които седяха до тренировъчния килим. И чух ясно, много ясно: “Ако Илиана не вземе златен медал, Нешка….” Няма да довърша изречението, защото няма нужда. Беше ужасно това, което чух! Беше много страшно за мен! Много! Тази много уважавана от мен специалистка до ден днешен не знам дали го направи умишлено, или може би изобщо не разбра, че аз чух. Никога не я попитах. И днес не знам, дали това, което каза е било истина, или само кошмарен слух. И не ме интересува вече, защото лъжите и истините при нас трудно се разпознават …
Но тогава, в този момент!!!! Обърнах се към Нешка. Тя седеше права в другия край на килима. Не можеше да предположи какво съм чула. Усмихна ми се… Искаше да се чувствам спокойна. Тя дори и не подозираше, че Везувий вече беше избухнал в мен. Аз също не подозирах, какво имах в себе си… какво носех…
Оставаха броени минути до старта ми.
Отидох при нея. Тя ме прегърна и целуна. Усещах колко е напрегната. Погледнах я и и казах: Ще го изиграя, другарко! Ще видите!
Тя нежно ми отговори:” Спокойно, Илианче! Ще го изиграеш!”
Даде ми последни наставления преди старта. Едвам се сдържах да стоя. Вече нямах търпение да изляза.
Чух името си… прегърнахме се с Нешка и аз излязох на терена.
Застанах в началната си любима поза в адетюд. Музиката по “Лебедово езеро” ме понесе. Чаках последния диагонал. И тогава започнах да хвърлям високо, още по-високо… трето последно изхвърляне… Залата ахкаше на всяко изхвърляне като един организъм. Хванах бухалката от последното изхвърляне и направих финалната си поза. Знаех, че никой до този момент не беше хвърлял толкова високо бухалките, а мисля, че и до ден днешен. Никога повече не изпитах такова вълшебно усещане.
Залата буквално избухна! А аз се поклоних и полетях към Нешка, защото бях най-щастливата гимнастичка на света! След това…
След това ми дадоха оценка, с която ставах трета. И тогава, тези “студени” англичани полудяха наистина! Започна такова освиркване, крещене, тропане и хвърляне… След мен трябваше да играе Хавличкова от Чехословакия, но те не позволяваха да излезе. Залата беше на крака и зрителите ожесточено протестираха за оценката ми. Искаха повече. Аз непрекъснато излизах и се покланях, а те искаха златен медал за малката българка! Да! Публиката спечели златния ми медал! Да! Тя! Спряха състезанието и 15 минути съдиите в съдийската стая гледаха видео и заседаваха! През тези 15 Мин аз само се покланях, а зрителите крещяха Раева, Раева…
Нешка седеше до мен и чакахме. Съдиите излязоха. Таблото с оценката ми изгасна. Аз го гледах, а Нешка седеше с гръб към него и гледаше мен. Нямаше повече сили да го гледа. Таблото светна с новата оценка. Залата избухна. Аз видях, че оценката е повишена. Нешка ме хвана за раменете и викаше:”Какво става, кажи?!! Какво става??” Аз се усмихнах победоносно и и казах: Как какво, аз съм световен шампион, другарко!
Световните шампионки станахме три – Дерюгина, Бошанска (Чехословакия) и аз. Нешка ме прегърна и започна да ме целува! Плачеше…Аз също я целувах.
Винаги ще запомня Нешка такава – нежна, крехка, красива, уплашена, изпълнена с надежда…
Нито един друг неин образ в годините не можа да заличи този.
Отнякъде дотича Анелия Раленкова. Тя беше резерва там. “Аниии… ти си световен шампион!” Прегърна ме и тя… И тя се разплака…
А аз само се усмихвах… на всички. Не можех да плача, защото летях. Беше магично преживяване…
Аз спечелих първия си медал като състезател, а Нешка спечели първия си медал като треньор от световно първенство.
Днес знам, че е било Съдбовно! Този медал наистина е най-специалния за мен и е в различна Графа от всички останали. Толкова е Красив…
След състезанието световната шампионка Ирина Дерюгина ме покани в нейната стая в хотела и заедно с нейната майка , колосът Албина Дерюгина ми подариха руски цвички с думите, които ще помня цял живот:” На това състезание ти си истинската световна шампионка!”
Аз наистина играх много силно и изиграх всичките си съчетания без грешка…
Този медал и цялата история около него за първи път ми показа, колко сила има в съществото ми, защото е знаел, че пътят ми ще е осеян с подобни ситуации, в които трябва да знам, че тази Сила ще ме спасява
Мен, или някой друг…
Благодаря на Бог за тази Сила, с която ме е надарил!
Благодаря на себе си, за това, че запазих в годините тази Сила!
Благодаря на Нешка Робева, за невероятно красивоя спомен, за който има голяма заслуга!
Благодаря на Мария Гигова за битката, която води в тази стаичка и повишиха оценката ми!
Благодаря на английската публика, която изиска и получи златния ми медал!
Благодаря на тази много уважавана за мен деятелка, която направи така, че събуди тази Сила в мен!
Благодаря на Кристина Гюрова, която ме караше да играя като лъвица, за да спечеля (нищо, че тя изобщо не знаеше за това
Това е истинската история за моя най-любим и най-красив златен медал.
Днес, 40 години по-късно, гледам морето и му се усмихвам, и благодаря на Бог и Съдбата за Пътя, който ми избраха…
Източник: https://www.dunavmost.com/
