Снимка: Bloomberg |
Американските инфлационни ястреби винаги са склонни да бият тревога. Тъй като те прекараха годините след 2008 г. в прогнозиране на хиперинфлация, която така и не настъпи, не беше изненада, че толкова малко хора се стреснаха, когато те отправиха същите предупреждения миналата година. Сега ястребите са прави, но по грешни причини. Неотдавнашният ръст на инфлацията в САЩ няма много общо с политиката на лесни пари на Федералния резерв, както твърдят те. Въпреки това демократите не трябва да позволят на вкоренения си скептицизъм да замъгли чувството им за самосъхранение. Продължителната инфлация може да съсипе шансовете им да се задържат на власт, пише Едуърд Люс за Financial Times.
В исторически план инфлацията е нанесла много по-големи щети на левите правителства, отколкото на десните, дори когато вината е трябвало да бъде разделена поравно. Републиканецът Ричард Никсън направи толкова, колкото и своя предшественик демократ Линдън Джонсън, за да разпали инфлацията през 1972 г., когато изнасили председателя на Фед Артър Бърнс да намали лихвите в навечерието на преизбирането си. Демократът Джими Картър беше този, който назначи убиеца на инфлацията Пол Волкър във Фед, което допринесе за поражението на Картър през 1980 г. от републиканеца Роналд Рейгън, който се опита безуспешно да накара Волкър да намали лихвите преди изборите през 1984 г., които спечели.
Номинирането на Джей Пауъл за втори мандат от Джо Байдън би трябвало да увери пазарите, че той цени независимостта на Фед. Пауъл устоя на натиска на републиканеца Доналд Тръмп да поддържа лихвите ниски преди пандемията.
Но популярната мъдрост – пример за която е възхищението на Ангела Меркел от „швабската домакиня“ – която предполага, че балансираните домакински бюджети трябва да бъдат модел за националните, обикновено наказва левицата. В днешния случай, когато инфлацията достигна 6,2% през октомври на годишна база, най-високата стойност в Америка от 30-на години, демократите на Байдън имат голяма вина. Те направиха две грешки, които сега ги преследват. Първата беше да се приеме стимулиращ фискален пакет от 1,9 трилиона долара през март, за който почти никой икономист не настояваше.
Тъй като разликата между реалния и потенциалния БВП в САЩ беше около 400 милиарда долара, пакетът беше прекомерен. Той означаваше, че ще има твърде много пари, преследващи твърде малко стоки, което е най-честият двигател на инфлацията. Планът беше и политически късоглед, тъй като принуди демократите да намалят размера на своята по-малка, но по-основателна инвестиционна законодателна инициатива – „Да изградим по-добре“. Историята може да разглежда въпросния стимул като фундаментална демократическа грешка.
