Повече от век всяка година на 1 февруари няколко души в Стокхолм научават информация, която трябва да запазят в строга тайна цели 50 години. Това са около стотина души, които са членове на Нобеловите комитети по физика, химия, медицина, икономика, литература и мир. Те получават мотивационни писма от цял свят за номинирани за най-старото и най-престижно отличие и не трябва да издават кои са кандидатите, както и от кой идва предложението. Тайната е част от правилата въведени през 1900 година. Оттогава до днес нито един от ангажираните с определяне на лауреатите не е нарушил дискретността.
В началото на 2024 г. станаха известни всички номинирани през 1973-та за Нобеловата награда за литература. В оповестения списък един кандидат е отбелязан като българин. Това е роденият в Русе немскоезичен писател Елиас Канети, който през 1981 година получава Нобелова награда за литература като австрийски писател. В периода от 1912-та до 1973 година четирима български автори на стихове и проза са били сред номинираните за престижното отличие.
„Чехов живее до 1904 година, също не е сред носителите на Нобеловата награда. По-късно също има големи имена като Марсел Пруст, като Кафка, като Вирджиния Улф от по-новите – Борхес. Да не говорим за поети като Лорка, като Одан, тоест знакови имена, които са прескочени“, казва директорът на Националния литературен музей Атанас Капралов.
Според записаното в завещанието на шведския индустриалец и основател на наградите Алфред Нобел, престижното отличие трябва да отиде „при човека, който в областта на литературата създаде най-забележителното произведение в идеалистична посока“.
През 1911 година за първи път в българските литературни среди се оформя идеята да изберат сред нашите изтъкнати писатели един, който да предложат за Нобелов кандидат. Тогава са обсъждани две номинации – на Иван Вазов и на Пенчо Славейков, но писмо с кандидатура от София не пристига в Стокхолм. Ден преди да изтече срокът за номинации за 1912-та Алфред Йенсен от Нобеловия комитет вписва сред претендентите за отличието българският поет Пенчо Славейков с поемата му „Кървава песен“.
„В тези новооткрити документи, разчетени на Нобеловия комитет става ясно, че той е предложил Пенчо Славейков, но е предложил и поета Ярослав Връхлицки с идеята да бъде поделена Нобеловата премия за литература между тях“, казва литературният историк и документалист Катя Зографова.
Но по-късно Йенсен оттегля номинацията на Славейков, защото Връхлицки е много по-известен, много по-превеждан и много по-болен.
„Иронията на съдбата е, че и двамата номинирани умират. Наградата за 1912 година печели Герхард Хауптман“, допълва Зографова.
На 20 септември 1916 година пофесорът по литература и история на културата Иван Шишманов изпраща писмо до Нобеловия комитет, с което номинира Иван Вазов за престижната награда. Докладчик за него отново е Алфред Йенсен.
„В доклада си той откроява стихосбирките му, но не и романът „Под игото“ – това казва Надежда Терзи, главен уредник в къща-музей „Иван Вазов“ – София.
Патриархът на българската литература не става нобелов лауреат, но в 1919 година с указ на цар Борис Трети е обявен за народен поет. Връчен му е и най-високият орден на България – „Свети Свети равноапостоли Кирил и Методий“ даван само монарси.
Един неизвестен за нас днес български поет и драматург също е сред претендентите за Нобелова награда. Това е Иван Грозев, който през 20-те години на миналия век е сред значимите творци-мистици не само у нас, но и в Европа. Той е преложен за Нобелов приз за литература през 1928-ма и 1929 година.
„Иван Грозев е изключително последователен мистик. Увлича се от теософия и масонство. В театър „Одеон“ в Париж е играна неговата драма „Златната чаша“.“ Това казва доц. д-р Елена Азманова, преподавател по българска литература в ЮЗУ „Неофит Рилски“
Четири пъти е предлагана за Нобелова награда за литература поетесата Елисавета Багряна. Тя е номинирана през 1943 г., 1944 г., 1945 г. и 1969 г. Последната ѝ кандидатура е направена в разгара на Студената война, когато дори и за Шведската академия е важно предложеният автор да е бунтар или дисидент, ако е представител на социалистическия лагер.
„През 1970 година Нобеловата награда печели съветският дисидент Александър Солженицин. Тогава от Съюза на българските писатели изпращат писмо-протест до Стокхолм срещу приза на Солженицин. След този акт шансовете на Багряна да получи някога високото отличие завинаги отпадат“, казва Катя Зографова.
Гледайте целия филм на Миглена Георгиева и телевизия Bulgaria ON AIR
