Поканен съм на едно снобарско парти предвид положението ми в местния бизнес и социалните ми контакти. Избрах от гардероба си сив спортен, но стилен костюм с метална нишка в плата, за да е в унисон със същите в косата ми. Не обичам вратовръзки, затова облякох бледомораво поло. Малко суетен си падам. Понякога се изживявам като денди, само дето бастунче не съм завъртял между пръстите си. Лустросах фейса, дори го контрирах с тройката ножчета, намигнах си в огледалото. Бре, какъв красавец! 50 не бяха все пак толкова много, въпреки че често се майтапя с „преклонната” си възраст. Вярно – челото ми е станало малко по-високо от преди, годините са ме дялнали тук-там по епидермата и под нея, ама все още не съм от кръста нагоре хубавец, а оттам надолу мъртвец… Харесвам се, че май започнах и да се обичам. Да не взема сам да си посегна… Извиках си такси, защото нямам навик да шофирам пил едно, две питиета. Тръгнах с топло усещане за собствената си персона и с нагласата за поредните загубени в живота ми няколко часа. Но трябва да се мисли мащабно и да се действа конкретно. Ще се нагледам на безвкусица както физическа, така и духовна. Трябва да почета събитието, затова се въоръжих с търпение марка Васко, мейд ин Тополовград. Между другото не се представих: казвам се Васил и празнувам имен ден на 1-ви януари – една скучна следновогодишна веселба.
[ad id=“225664″]
Пристигнах по Васково време. Така казвам, когато закъснявам, за да се влея направо в болука, а не да посрещам с изкуствена усмивка дохождащите. Прованса надмина дори моите очаквания, беше се разстал разточително. Надявах се поне в този новооткрит китайски ресторант с доста голям капацитет за града ни, храната да е вкусна. В кухнята явно приготвяха все още специалитетите, защото ми се стори, че чувам котка, куче и патица, после звуци от кълцане и след това тишина. Но ухаеше апетитно. Не ме вълнуваха особено брътвежите за новите клубове по йога, сватби и погребения на „висшето” общество, затова превключих мислите си на непосредствените грижи. Ама оставят ли те… Понеже съм усмихнат, прилично изглеждащ и добре възпитан, повечето жени решават, че непременно трябва да са ми на една ръка разстояние и някои от тях да словоизлеят проблемите си, да ги натъпчат неподредени в килера си, сякаш аз изпълнявам ролята му и да ме гледат с влажен поглед… Определението за лудост е всеки път да правиш едно и също и да очакваш нещо да се промени. Според тая сентенция, определено повечето са луди, щом кръжат и плуват цял живот в аналогични ситуации. Не че самият аз съм мнооого наясно със себе си… Но отстрани погледнато ти се струва по-обяснимо.
[ad id=“236993″]
Градът, в който се преместих след студентстването никак не е малък, но въпреки това почти всички се познаваме. Беше ми и интересно, и забавно да обхождам с поглед присъстващите. Не съм светец, може би точно заради това съм поизучил някои от дамите. Една от журналистките, която се е запътила сега към мен, много държи да се обръщат към нея с „Рада”, но пък аз винаги я дразня със: ”Здравей, моме!” На 38 е, расте с годинките, ала нейният коефициент на интелигентност се определя от гръдната ѝ обиколка и вероятно така ще си остане недостигнала просветление. Преди 6 г. имах връзка със страхотна жена. Забелязвам я в другия край и присвивам издайнически очи. Класата ѝ личи от километри. Винаги изискана, със страхотно чувство за хумор и дива, необуздана любовница. Мъжът ѝ е шеф в полицията. Бяхме станали много близки, все пак поддържахме контакт 3 г. За него почти не говореше, умните жени така правят, само веднъж явно ѝ беше много втасало, защото ми разказа, че спял с пистолет под възглавницата и веднъж месечно тя му натяквала, че това е единственият пистолет в стаята, който стреля. Когато я питах ще се видим ли днес, тя отговаряше: „Заклела съм се да бъда с него в добро и лошо, но нищо не съм казала за обяд…” Приключихме приятелски, но и двамата съжаляваме, че всичко свърши. Ако осъзнаеш, че си изпуснал любовта, болката те изяжда всеки ден от седмицата и по 2 пъти в неделята.
Прекалено е здравомислеща, за да загърби постигнатото до тук. След изминалите години и аз осъзнавам, че не бихме могли да бъдем заедно, но определено си остана хубавият спомен. Когато в една връзка и двамата са женени, тя се превръща в гузна наслада и срамна тайна.
Завъртя ме друга групичка. Заслушах се в разговора. Един голям началник от управата, двама видни бизнесмени и 4, 5 гъзоблизци. Ама как се извъртат, как раболепничат, келепиреца дирят Ганьовците му с Ганьовци, жалка картинка. С бръснатата глава ги кани всички на прасе в неделя. Следващият, който взе думата в категория „Най-добро изпълнение в ролята на двуличник” бистреше политиката и се нагласяше според вятъра. Присъедини се тих човечец с молба за помощ. Как беше влязъл в гнездото на осите… явно зорът му е голям. Трябвало в болницата да се отпусне нещо за сина му. Но както знаете Отказ не е река в Етиопия, а в България – мътна и дълбока… Изрязаха го без да им мигне окото. Коктейл, кьорсофра и берекет мандатен…
[ad id=“236999″]
Изтеглих се по терлици оттам. Имах си насрочено време колко ще проседя на „банкета”. Ура! Оставаше ми още малко, за да вляза в приличието. Доста бяха вече видимо пияни, а единият го правеше постоянно. Всички умират, просто някои го правят на друга маса…
Реших да направя рязък завой, измъквайки се от серпентините на градския „хайлайф”. Сблъсках се с някой, чиято чаша издрънча на пода и като в романите ме облъхна парфюм – афродизиак. Две стреснати очи се взираха в мен, странно сиви. Очите й грееха като две огромни димни езера. Аз съм прозаик, откъде излезе тая поезия? Има нещо зашеметяващо, когато ще се случват някои работи. Изградил съм си една цинична преграда, която за останалия свят е меродавна. Само аз знам за пукнатините и пробойните в нея. Понякога стават такива аралъци, че се плаша, но с годините успявам мъдро да ги запушвам преди да са ги усетили околните. Защита, за да не се разочароваш. Разочарованието включва очакване, а после преминава в трайно нехаресване. След разочарованието едни страдат, а други се лекуват от него. Всеки сам избира доктора… Затова бива по-умерено да се очароваш. Да, но срещу мен стоеше жена, чувствителна като оголен нерв, готова да запищи всеки момент. Нямах време да строя бент и да се уповавам на опита си. Подхванах я с едната ръка за кръста, а с другата за рамото, защото доста силно я бях завъртял. Допирът ме наелектризира, мамка му… Възможно ли е още да ми се случват подобни неща?! Косата ѝ се метна през лицето ми мека, ласкава, опияняваща. Останахме сами без звуци, без чуждо присъствие, като на осветен специално за нас дансинг. Изправени, аз все още я държах, и двамата извихме вежди в учудване. Нещо познато се таеше, но от устните нищо.
– Василе?
Ооо, къде са спомените ми, къде е името… Разгадавам чертите, но тя ме изпревари. Тези интуитивни жени! Освен това с фотографска памет! Пак 1:0 водят. Аз мълча като пукъл и се цъкля. Много харна ситуацийка. Отиде на кино целият ми тефтер със свалячески инвентар.
– Бяхме съученици в прогимназията. Ти седеше зад мен. Не помниш ли? Жана с дългата плитка.
Ааа, завъртя се кинолентата и от забавен каданс премина в бързи „назадничави” обороти. Тъкмо обувах гуменките, опасвах шортите за физическото и тя притича пред мен в бялата си тениска с добре оформени вече юношески гърди. Усмивката и очите ѝ – да. Те са си същите. Ама защо изглеждаше поне с 5 години по-млада от мен? Продължавах да я гледам и да мълча неловко. Кретенско изпълнение. Много я харесвах, беше първата ми тайна и неосъществена любов, а сега да не я позная… Окопитих се като стар джентълмен и ръката ми слезе към дланта ѝ.
[ad id=“263680″]
-Пораснала си, но очите ти винаги са били на жена и ми говореха още когато бях на 13.
Тя ме гледаше и също изследваше лицето ми. Моят поглед пробяга по тялото ѝ. Облеклото на жената е непосредствено свързано с онова, което тя иска от мъжа. А Жана изглежда умееше това до съвършенство. Семпъл тоалет и в същото време страшно секси…или може би само на мен действаше така? Все пак беше време да проговоря и да не се държа като пръч. Но след близо 40 години имах все още нужда да я гледам и да се спотайвам мечтаейки за нея. Тя също не изпитваше особена потребност от думите. Вероятно изглеждахме повече от странно. Но какво значение.
-Как беше? Разделихме се на 14, ти в немската, аз в математическата… Изглеждаш страхотно между другото, изобщо не си ми набор, вледенявала си се за някоя петилетка.
Очите ѝ сякаш ровеха в сърцето ми и се чудех де да се дяна.
-Цял живот сгъвам мисли като оригами – на сложни чупки, малки квадратчета, с опърпани ръбове и нови прорези от хартията по пръстите ми.
Още едно време можеше да пише и винаги беше оригинална личност. Но въпреки, че бях прагматичен ум, съм я разбирал без много приказки. За всяка любов има сезон – за срещи и раздели, за тъга и щастие, но да запомним, че винаги има цикличност. Под подметките ми проскърца счупената чаша.
-Ооо, разбитото ми сърце и звукът от падащите парчета…
Тя се усмихна отнесено. Лято, детство, боси крака, ожулени колене, изсветляла коса, сбърчен срещу слънцето нос и свобода…свободата да се чувстваш като откривател на нова планета. Всяко кътче е ново, неизследвано и чудато. Усещаш асфалта под дланите си, правейки цигански колелета, горещ, мек и странно ухаещ. Още не си наясно, че копнееш за този свят, стъпвайки по мъховете в гората и чувайки как комарите край езерото пеят за кръв. И той… с колелото си, малко раздрънкано, но с развят перчем, загоряла кожа и светнали очи, с желанието си да ѝ направи впечатление. Харесваше го и тази тръпка се оказа жива през годините. Сега бяха повече от зрели хора, а нещата все още си стояха по същия начин.
– Защо не отидем някъде? Можем да си намерим някой евтин хотел и да се преструваме, че сме в командировка.
– Като амбулантни търговци? Ти какво продаваш?
Смехът ѝ се изви дълъг и кръшен. Явно преодоляхме вцепенението и двамата.
-О, продавам и то си струва цената, повярвай.
-Тогава го купувам.
Да живееш сега, за мига, такъв, какъвто е, беше невероятен талант, дар Божи и умение, които трудно се усвояват, понякога и за цял един живот…неуспешно. Но тя умееше да да зарази всеки с простата радост, че живее. Такава я помнех от дете, просто беше станала по-смела, както и аз сигурно.
Хванахме се за ръце и съвсем показно избягахме от китаеца, малките китайчета и дъртата китайка, които така и не ни видяха от кухнята на ресторанта.
-Знаеш ли, че онази картинка в главата ми, която пазех за теб вече е изтрита?…Сега имам нова, по-хубава…- отворих вратата на таксито и седнах на задната седалка до нея без да пускам меката ѝ ръка.
Нямаше значение нито накъде сме тръгнали, нито защо, нито кой ни е видял, нямаше тайна. Бяхме заедно. Сетих се за наскоро попаднало ми нещо. Йеронимус Бош и картината му „Градината на земните удоволствия”. Едно от „грешните” платна, създавани някога. Триптих на греховните удоволствия от създанието, рая и ада до греха. Греховно ли беше удоволствието? За първи път не се чувствах така. Не се криех, не ми пукаше, достатъчно ми беше нейното присъствие до мен и обвивката, в която бяхме обгърнати и двамата…като недосегаеми.
Отключихме една врата в небитието, защото сякаш наистина ни нямаше в настоящето и затворихме външния свят зад стените на хотела.
Нямаше страст, нямаше лавина от екстаз, нямаше силата и волята да покориш. Леко докосване на устните и безкрайна ласка. Те усетиха, че това е първата им целувка, целувка с любов и отдаденост, болезнена, горчиво-сладка нежност. Щом имаха този ден, днешния, нямаше да мислят за всички предишни и следващи. Това беше първият път, когато правиха любов. Никакви обещания не можеше да има… Съществуваха само техните бездънни очи, в които да се потопят взаимно. А ти, ти си в центъра на събитието, сякаш в теб за миг се сливат бъдеще, минало и настояще и се разтварят в кулминацията.
Тези чувства бяха живели в тях през целия им съзнателен живот. Сърцата не се разбиват толкова лесно. Любовта пулсира във вените, преминава в костите и осъзнавайки, че тя няма никога да ги напусне, това ги зарадва. Без значение какво ще стане утре.
Те се надигнаха подавайки си ръце. Чувстваха се на 17, но далеч по-добре. Младостта не разбира колко бързо е течението и колко мощен приливът. На тази възраст вече знаеш, че ако си намерил нещо, което си струва да задържиш, трябва да го вземеш, защото всеки момент водата може да се надигне и да го отнесе. Компромисите не са непременно отстъпление. Да обичаш не означава да загубиш част от себе си, а да спечелиш, при това много повече.
Аз съм мъж, който цял живот се е крил зад цинизма. А какво е той всъщност? – нищо повече от предаден идеализъм. В заскрежените години на косата ми бях тотално оборен от собствените си чувства. Опитвал съм се винаги само да взимам от ситуациите, да консумирам, да смилам, без да давам себе си. Кавалерството и добрият тон ми се струваха достатъчни. Адът е за хора, които са забравили да обичат. А аз получих просветление – не бях забравил…
Майка често ми казваше:”Васе, ще си намериш майсторицата и ти, сине…” Винаги съм бил близък с нея. Виждаше ме, че не ми е комфортно на душата. А аз все през рамо и отговарях: „Тия ги разправяй на Сънчо!”
Навън птица изпърха и се скри в сенките, където изпя душата си…цяла вечност.
