ПОНЯКОГА
Понякога е обич да си чужд
и надалеч от този, който в тебе
вали от стихове и пише с дъжд
неща, с които в петък си потребен.
Понякога е нужно да си сам
и в тишината си да бъдеш с него,
в която само с поглед си разбран,
макар от стари снимки да те гледа.
Понякога е нужно да боли,
за да усетиш, че си жив и дишаш.
И да почувстваш хиляди игли,
когато сядаш ред да му напишеш.
Тогава стискаш думите в ръка
и трудно ти е в поздрав да ги смесиш,
защото той бе като зла река,
която всички мостове отнесе.
И странно осъзнаваш как един
след всичко… още приземява рая.
И в него си молитва без „Амин“.
Понякога …Но той това не знае.
Йордан Пеев
