Снимка: Bloomberg |
Никъде в Европа университетите не са толкова важни за животa, колкото в САЩ. Времето е част от това: четири, а не тригодишни степени за бакалаврите; две години, а не една за магистрите. Има го и обвързването с професионалния спорт. Кампусът е портал за големите лиги по начин, непознат за европейския футбол, където кариерата се прави в по-млада възраст. Като сложите и огромните разходи за образованиеq не е чудно, че американците щамповат своя университет върху колите и суичърите си, пише Джанан Гънейш за Financial Times.
Също така е естествено те да хулят политизирането на академичните среди. Когато Алън Блуум писа за хватката на левицата върху образованието в „Затварянето на американския ум“, неговата теза бе новаторска. Тридесет и четири години по-късно, дори либерален факултет, преследван от студенти, за които либерализмът не е достатъчен, се пита дали той е стигнал докрай. Първите проявления на обратната реакция се носят във въздуха. Трудно е да разберем дали трябва да я приветстваме или да се страхуваме от порочните последици.
Америка достигна до странен вид равновесие. Левицата се радва на утвърдено върховенство в културата, което обхваща университети, издателства, Холивуд, корпоративен PR и, както биха казали лишените от достъп до платформите републиканци, социалните мрежи. Няма печатен еквивалент на британските таблоиди, който да компенсира тази хегемония. Независимо дали левицата някога е планирала този поход през институциите, получената монокултура поражда недоволство извън редовите републиканци, които гледат Fox News. Огромната подкаст аудитория на Джо Роугън, който проповядва нещо по-близко до либертарианството, е доказателство за това.
Изкушението тук е да придадем на десницата образ на аутсайдер. Но след това поглеждаме към нейната изключителна привилегия. Със своето пристрастие към малките щати, Сенатът предоставя на републиканците власт извън техния реален дял от гласовете. Избирателната колегия прави същото в президентските надпревари. Върху тези две институции лежи контролът върху една трета: съдебната власт. Три от деветте съдии във Върховния съд бяха предложени от президент, който изгуби народния вот, и потвърдени от Сенат, в който 600-те хиляди жители на Уайоминг тежат колкото 40-те милиона на Калифорния. Още преди машинациите и квалифицираното мнозинство в сената републиканците се възползват от контрамажоритарните правила на играта. Като утеха за липсата на редовни професори, това не е лошо.
Нито едно от тези предимства не е вродено или незаконно. От демократите зависи да спечелят още малки щати. От републиканците зависи да приемат „метеорологичните” институции толкова сериозно, колкото Вашингтон. Резултатът обаче е един и същ: широк паритет на вкоренени привилегии, като всяка се задълбочава с времето.
Трудно е да се каже коя страна има по-добрата част от сделката. Очевидно политиката е доста надолу от културата. Например, в държава, която подкрепя еднополовите бракове в съотношение повече от две към едно, дори десен конгрес не може да ги забрани. В други области обаче републиканците са в състояние да разбият обществената воля в огромна степен. Социологическите проучвания показват, че избирателите искат да увеличат данъците за богатите. През последните години Сенатът по-често прави обратното. Нормативният натиск струва толкова само срещу твърди гласове.
Ако няма ясен победител от настоящата система, въпросът е дали да се направи нещо относно нея. При смесен прием, десните създават свои собствени канали за социални медии. Нараства предизвикателството към критичната расова теория в университетите и медиите. През цялото време някои демократи искат да променят квалифицираното мнозинство, което е изисквано за много законопроекти в Сената. Призивите за реформа на Върховния съд и опасенията относно избирателната колегия се чуват в партия, която е в затруднено положение от правилата.
Нетърпението на всяка от страните от настоящите договорености е простимо. Ако само промяната не беше толкова обременена с непредвидени резултати.
Може би това, което скрепява Америка, е, че нито червената, нито синята половина някога са имали пълен контрол. Републиканците могат като нищо да загубят изборите и все още да имат блокираща власт. След шест месеца на поста законодателните успехи на президента Джо Байдън стават все по-откъслечни. По същия начин левицата в САЩ може да е извън властта и все пак да определя нормите, вкусовете и дори езика както на нацията, така и, в удивителна степен, на света. Съгласно своите условия всяка от тези компенсации е трудна за извинение. Заедно те съставляват еднан функционална безизходица.
В известен смисъл Америка се възползва от разделението на властите, което е по-дълбоко от това, кодифицирано от нейните основатели. Става въпрос за това между политиката и културата; между официалното и неформалното влияние. Едната страна има предимства в „правилната“ политика. Другата успява да оформи атмосферата, в която тя се случва. Че това е несправедлив вид мир, не означава, че има по-добри.
