Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук
Така започва безсмъртната му книга „Спасеният език„
Той бе така трудно уловим, в много по-голяма степен дори от един Бекет или един Борхес, които накрая намериха мястото си. Потомък на стар шпаньолски род, минал през Константинопол и Адрианопол, установил се в най-големия и най-европейския град след Освобождението на България – Русе, пише 168 часа. Той се ражда именно там, на брега на голямата река, на 25 юли 1905 година и е кръстен на дядо си, голям търговец на едро. Баща му дръзва да вземе за жена дъщерята на най-големия враг на фамилията – Ардити. Тази стъпка се оказва съдбоносна за бъдещия нобелист. Майка му е високообразована, учила във Виена, страстна поклонничка на Шекспир и Стриндберг. От нея той наследява интереса си към литературата, театъра и музиката и преди всичко онази остра чувствителност и наблюдателност, за които свидетелства цялото му творчество. По-късно бащата на малкия Елиас напуска фирмата на дядото и заминава със семейството си за Манчестър, като бива „прокълнат“ от стария Канети. Не след дълго умира. През 1915-а десетгодишният Елиас-младши посещава родния си град и Варна. По-късно се установява в столицата на Австрия, където постъпва във Виенския университет и на двайсет и пет създава първия си голям роман – „Заслеплението“, който ще бъде открит за културна Европа едва след войната. След това ще напише може би най-прочутата си книга „Масите и властта“, на която ще посвети близо двайсет и пет години от живота си, сборника „Драми“ с трите пиеси: „Сватба“, „Комедия на суетата“ и „Предопределените“ („Обречените“). Малко по- късно: „Гласовете на Маракеш“, „Подслушвачът“, „Провинцията на човека“, „Съвестта на думите“. След окупацията на Австрия от Хитлер през 1938 г. емигрира в Англия. Постепенно става известен. През 1981 г. е удостоен с Нобеловата награда за литература. Книгите му се превеждат в цял свят, пиесите му виждат светлините на рампата, критиката го поставя високо сред авторите на ХХ век, като не забравя да подчертае и „българската среда“, оформила до голяма степен, според собствените му признания, неговите мировъзрения и цялото му творчество. Книгата му „Спасеният език“ започва с думите: „Всичко, което преживях по-късно, вече се бе случило някога в Русчук…“.
А когато получава Нобеловата награда, според правилника, на неговото кресло, освен името, трябвало да се изпише името на държавата. Той не избрал нито Австрия, нито Англия, нито Испания – земята на прадедите му, или пък Израел. Поискал да се напише просто така: „Елиас Канети от Русчук„. Предпочел това старо име, защото на Запад някои бъркали името на Русе с Русия…. В тази забележителна мемоарна книга Канети обхожда териториите на своето детство от Русе до Манчестър, Виена и Цюрих.
Това са преди всичко “вътрешни територии”,
територии на духа, които авторът овладява чрез редица сътресения и ужасяващи със своята безвъзвратност уроци на живота: преждевременната смърт на любимия баща, влиянието на неговата майка, избухването на войната (образът на пожара от детството в стария Русе и пожарът на войната), първият сблъсък с антисемитизма, раждането на писателя.
Наистина, как да спасиш корените си?
Това е голям въпрос, вълнуващ всеки един от нас. Как да останеш верен на себе си? Как да осъществиш невъзможното?
С паметта си да се включиш в най-опасната, най-рискованата игра: да напишеш книги, в които да има само истина…
Това успя да направи Елиас Канети. Това ни завеща един от големите, от последните хуманисти на нашето време.
„Вярвам, че всичко, което създавам, носи в ядката си определено драматическа природа“, пише в едно от есетата си Канети.
При все че повечето от критиците и изследователите му го приемат за епически автор, той се счита преди всичко за драматург. Драмата е най-малко лъжливата от всички възможности на човека да обхване себе си, заключава той.
Канети твърде умело използва възможностите на драмата, нейните средства и похвати, за да провери своите философски и антропологически наблюдения. Може да се каже, че и в най-теоретичните текстове на Канети можем да открием силно белетристично начало. Темата „Маса и власт“ му се набива по най-прозаичен начин. Един ден през прозореца на виенската му квартира внезапно влетяватоглушителните викове на зрителите от близкия стадион. И той отива веднага там, но не за да наблюдава зрелището, а публиката. После с велико удивление установява, че нейните възторзи и разочарования са подвластни на закони, които с още по-голяма мощ действат далеч извън пределите на спортните зрелища.
Пиесите на нобелиста от Русе се възприемат все още сравнително трудно от широката театрална публика в Европа. Рецепцията им не е богата откъм ярки сценични реализации както в немскоезичния свят, така и извън него. Затова можем да се гордеем с трите български постановки на „Сватба“ (1992), „Комедия на суетата“ (1994) и „Предопределените“ (2003), реализирани с голям успех в родния му град, от един от най старите театри у нас – „Сава Огнянов“. Първите две постави блестящо незабравимият Любомир Дяковски, а третата – младата и много надарена Елена Панайотова. И може да се каже, че и трите спектакъла се посрещнаха като събития в българския културен живот.
