2010 година. Работя над документален филм за българската редакция на Радио Свободна Европа и неизбежно стигам до архива на Румяна Узунова – едно от най-известните имена на медията. В него откривам много записи с гласа на Анна Манолова.
Гласът е топъл, мек. И двете с Румяна умеят да слушат, да изчакват събеседниците си. Да въздъхват човешки: “о, Боже мой!” Но чий е този глас? никога няма да се срещнем лично – в годините, когато работя над филма, тя със семейството си е предимно във Флорида. По-късно ще се изненадам и от това колко малко хора наистина са я срещали. Но всички грейват с благодарност, чувайки името й.
Как се говори с хора от затворена държава
Именно в нейно интервю в началото на 1989 г. поетът дисидент Петър Манолов разказва, как непознат глас се обадил по телефона у тях и го предупредил: „ако не престанеш с правозащитната си дейност, с детето ти ще се случи най-лошото!“
Това, което ние никога не научихме, е че самата Анна Манолова в Мюнхен преживява подобна ситуация. Едва сега, след смъртта й, съпругът й Стефан Стайков си спомня как у тях по телефона позвънил непознат глас и казал на жена му: “Ако не престанете с телефонните си интервюта и коментари, с дъщеря ви ще се случи най-лошото, тя ще бъде отвлечена в България!“ Анна Манолова запазила самообладание и отговорила:“А, значи в България трябва да е много зле, след като с това ме заплашвате“.
Но коя е Анна Манолова? Защо знаем много повече за Румяна Узунова и толкова малко за нея, след като и двете са авторки на стотици интервюта със зараждащата се българска опозиция и дисидентски движения в България през 1988-1989 година?
Анна Манолова е псевдоним на Силвия Стайкова, която напуска България през 1968 година и работи в радиото в Мюнхен близо 30 години, до преместването на радиото от Мюнхен в Прага през 1995 г.
Да имаш псевдоним е практика, която много журналисти използват, особено тези, които са на микрофон. „Аз четях новините. Името ми беше Стефан Георгиев“, казва например Стефан Стайков по телефона от Мюнхен. Защо Силвия избира името Анна Манолова? Според това, което си спомня съпругът й, в основата е любовта на Силвия към Анна Ахматова. Силвия е филолог по образование, владее много езици, безупречно руски, немски, английски и френски.
Практиката с псевдонимите се дължи и на ситуацията, в която се намират журналистите в радиото. Радио Свободна Европа е обявено за „най-големия враг на социализма и България“ и още през 50-те години Държавна сигурност започва секретна разработка за хората в него под кодовото име „Латерна“.
Всички българи, работещи там, са обявени за ИР – „изменници на родината“ и „невързвращенци“ – без право на връщане в България. Срещу тях се водят различни кампании за дискредитиране.
Държавна сигурност смята Мюнхен за център на „вражеската емиграция“, затова българското посолство в Мюнхен, както показват архивите, е било активен център на организираните мероприятия срещу Радио Свободна Европа. Дейността на тайните служби се засилва именно през 1988-1989 година със зараждането на първите опозиционни движения и протести, когато властите се опитват да докажат на всяка цена, че в България няма репресии и дисидентски движения, и че всичко това са измислици на Запада.
Затова телефонните интервюта на Румяна Узунова и Анна Манолова с хора от цялата страна, които разказват личните си истории на репресии и личната си борба със системата, са безпрецедентен документ, който обезсилва пропагандата и дава вяра на самата прохождаща опозиция.
Журналистика посреднощ
Пламен Даракчиев си спомня, че повечето интервюта са се правели нощем. „Особено в случая беше, че през деня от ДС често прекъсваха разговорите, докато през нощта, особено след два часа говорехме, без да ни прекъсват. Не знам защо беше така“.
Именно западните радиостанции тогава (Би Би Си, Дойче Веле и Радио Свободна Европа) дават глас и на българските турци, които след насилствената смяна на имената през 1984/85 година са подложени на репресии и изселени из цяла България. Тези разговори са един от най-вълнуващите документи на страданието, което остава напълно извън фокуса на официалните български медии.
Тя никога не превърна в капитал работата си
Името на Анна Манолова веднага предизвиква спомени. Нери Терзиева, която тогава също е принудена да смени името си на „Нели“, казва следното: „Никога не съм я срещала на живо, но Анна Манолова е част от нашето семейство като журналист-довереник от Свободна Европа. Няколко пъти съм говорила с нея по телефона през последната година и впечатлението ми, че има голямо сърце, се потвърди. За мен тя е спомен завинаги за мъките на българските турци по време на смяната на имената. И моят баща и роднините ми са я набирали по телефона, за да изплачат болката си. Тя никога не превърна в капитал това след промените, никога не разказа за него, не остави спомен как й е хрумнала идеята да прави всекидневни хроники от комунистическа България чрез изповеди по телефона. И жалко. Мисля, че архивът на Анна Манолова е важна част от историята на България и трябва да се изслуша, прочете и подреди на мястото си“.
Част от този архив може да бъде видян и прочетен в Държавния архив в София, както и чут в Златния фонд на Българското национално радио, където е смесен с личния архив на Румяна Узунова. Друга част е дигитализирана в архива на Радио Свободна Европа в института Хувър в САЩ.
В семейния архив не се пази нищо от този период, казва съпругът й. Тя никога не е имала за себе си чувството, че е извършила нещо голямо, просто е правила нормалното за един журналист. “Тя беше еталон за скромност”. Тези думи ще ги чуя от много места в опита ми да напиша кратък портрет в нейна памет.
