„Знам, че не можете да кажете думата „война“, забранено е. Но все пак ще кажа точно „война“. Вече съм на 33 години и цял живот съм казвал само истината. Това е война – руската армия стреля по украинската армия, а тя стреля в отговор, експлодират снаряди и ракети. Умират военни от двете страни, както и цивилни, които имат „късмета“ да живеят там, където е решено да започне война, наречена „специална операция“.
Така започва скандалната за Русия книга на десантчика Павел Филатиев, който отказва да се върне в руската армия. Той публикува текста си в интернет и даде няколко интервюта. Сега очаква държавата да започне да го преследва.
„Нашата армия е в критично състояние. Много момчета загинаха, именно защото тя не е такава, каквато я представят официалните медии. Командването крие за много проблеми”, каза Филатиев в интервю за телевизия „Дождь“.
Той е родом от Волгоградска област, израснал е във военна част. Син е на парашутист и по-късно самият той става част от въздушно-десантните войски. През 2010 г. служи в Чечения. През август миналата година, поради проблеми с работата и липса на пари, решава да подпише нов договор за наемна служба.
Влиза в състава на 56-ти десантно-щурмови полк, без да знае, че ще участва в истинска война. След като неговата част атакува окупирания вече Херсон, Филатиев е евакуиран за лечение и никога не се връща на бойното поле. Сега се противопоставя на войната, разказвайки това, което е видял със собствените си очи. Книгата му се нарича „ZOV“.
Макар да е заплашен от арест, затвор и дори изтезания, той се чувства виновен за съучастието си в тази война и мисли, че тя е срам за Русия и армията. Иска да направи „всичко възможно“ да я спре, да върне руските военни у дома и да спаси хиляди животи на руснаци и украинци.
Сайтът „Важни истории“ (istories.media) публикува съкратени откъси от книгата. Свободна Европа разполага с онлайн формат на разказите на Филатиев.
Следват откъси от книгата:
Преди войната
Чували ли сте някога звука на приближаващ към вас снаряд? Това е незабравимо усещане за вибрация и свистене на въздуха, когато всички вътрешности се преобръщат, а дъхът ти спира. Ако имате късмет да чуете експлозия, си мислите, че това определено е вашият ден, разбира се, ако разберете, че нищо не се е откъснало от експлозива и осколки не са се забили в тялото ви…
След като реших да се върна в армията заради проблеми с работата и парите, ми изпратиха повиквателна да се явя в поделението в Крим. Дадоха ми една униформа, само лятна. Нямаше барети с подходящ размер, затова си купих.
В средата на октомври започнаха да дават и зимни униформи, но само носени и не по размер. Отказвах да взема такава униформа, поради което отношенията ми с командването започнаха да се влошават. След като се скарах с командира на ротата, отидох и си купих яке.
Много от военните бяха без топли дрехи – някои не получиха, други отказаха това, което даваха.
Пристигаме на площадката за тренировъчни скокове с парашут. Беше през нощта, при минусова температура, бяхме в открит камион КАМАЗ. Много от военните бяха без топли дрехи – някои не получиха, други отказаха това, което даваха. За една седмица около 30 души от моята част постъпиха в инфекциозно отделение.
В средата на февруари ротата ми беше на полигона в Стари Крим. Разбрах, че нещо се подготвя – изпращаха всички на полигона. Следващите няколко дни ходихме до стрелбището, където най-накрая ми дадоха автомат за първи път. Оказа се, че е със скъсан ремък и е ръждясал, а при първата нощна стрелба засече.
Някъде около 20 февруари дойде заповед всички спешно да се съберат, защото предстои мобилизация незнайно къде. Още тогава всички бяха мръсни и изтощени. Някои живеехме почти месец на полето без никакви условия, нервите на всички бяха на ръба, атмосферата ставаше все по-непоносима.
На 23 февруари пристигна командирът на дивизията и, поздравявайки ни за празника – Деня на защитника на отечеството, съобщи, че от утре заплатата ще бъде 69 долара на ден (около 7000 рубли).
Това са повече от 200 000 на месец, плюс обичайната заплата. Това беше ясен знак, че ще се случи нещо сериозно. Но когато разбрахме, че това не е кримската операция „Вежливи хора“ и не е учение, а започва пълноценна война, си казахме – такава работа не си струва дори за толкова пари.
Войната и подивяването
На 24 февруари се събудих в два през нощта в КАМАЗ-а, колоната беше някъде в пустошта, всички двигатели и фарове бяха изключени. Но отляво и отдясно кънтеше ракетна артилерия. Тогава още не можех да разбера – стреляме по атакуващи украинци, може би по НАТО? Или нападаме? Срещу кого е този адски обстрел
Но беше ясно, че е започнала истинска война. По-късно стана ясно, че има заповед да отидем в Херсон. И тогава разбрахме, че сме нападнали Украйна. Вече имаше ранени и убити от нашите. Връзка с командването нямаше, а командирът не разбираше какво се случва.
На 28 февруари научих, че някой е стрелял по цивилен автомобил с бронирана машина. В колата пътували майка и няколко деца, само едното оцеляло… Докато нашите правителства решават помежду си как да живеят, а военните от двете страни са техен инструмент, цивилни умират. Когато осъзнаеш това, не знаеш какво да правиш. Ако зарежеш всичко и си тръгнеш – ставаш страхливец и предател. Ако продължиш да участваш – ставаш съучастник в смъртта и страданието на хората.
Цялата ни подготовка беше само на хартия, техниката ни беше безнадеждно остаряла. Дори тактиката ни беше като тази на дедите ни! Тези, които атакуваха на първа линия, вече бяха убити. Приятели ми казаха, че в тяхната бригада са останали 50 души…
Започна да се стъмва, получихме заповед всички да копаем. Беше много студено. Никой нямаше спален чувал, сланата започна да прониква до костите ни. Ние дори не се нуждаехме от враг, командването ни беше поставило в такива условия, че бездомните живеят по-добре.
На следващия ден пристигнахме на морското пристанище Херсон. Всички започнаха да претърсват сградите в търсене на храна, вода, душ и място за спане. Някои започнаха да изнасят компютри и всичко ценно, което намерят. Не бях изключение – намерих шапка в повреден камион и я взех.
Ние, като диваци, изядохме всичко, което имаше. Вече бяхме доведени до краен предел.
Влязохме в офиси, които разполагаха с кухня и хладилници. Ние, като диваци, изядохме всичко, което имаше – зърнени храни, овесени ядки, сладко, мед, кафе. Беше ни абсолютно безразлично, вече бяхме доведени до краен предел. До какво дивашко състояние можеш да доведеш хората… За една нощ обърнахме всичко с главата надолу. Срещнах войници, които разбиват кафемашини в търсене на гривни (украинската парична единица – б.р.).
На 3 март се чу, че ще ни пратят да щурмуваме Николаев и по-нататък, към Одеса. Не можех да повярвам – онези горе не разбират ли, че сме изтощени? Чу се слух, че мотопехотата отказва да тръгне масово, заради това няма как ние да си починем. Избухна гняв към тях…
След повече от месец ние се окопавахме, артилерията действаше срещу въоръжените сили на Украйна, но нашата авиация почти не се виждаше. Просто държахме позиции в окопите на фронтовата линия – без сън, без да се къпем, нямаше нищо за ядене, освен една кутия сухари за два дни. Всички бяхме обрасли с бради, униформите и баретите започнаха да се късат.
Обявиха, че ще плащат пари за всеки убит украински войник или повредена техника, точно както беше преди години в Чечения. Но никой не ни донесе нова униформа, обувки, муниции и топли дрехи. Няколкото кутии с хуманитарна помощ съдържаха евтини чорапи, тениски, шорти и сапун. Всъщност до нас стигаха само колети от роднини и съпруги и то невинаги, а понякога идваха отворени. Но само благодарение на тях все пак понякога опитвахме чай, кафе, сладкиши и консерви…
Заради артилерийския обстрел някои села практически престанаха да съществуват. На един пленник му отрязаха пръстите и гениталиите.
Местните хора ставаха все по-гневни. Някаква баба ни отрови пирожките. Почти всеки се разболя от гъбички, на някои им паднаха зъби, кожата им се белеше, други заспиваха на дежурство заради умората.
Някои започнаха да се прострелват сами в крайниците, за да получат обещаните 3 милиона рубли за ранен – за да се измъкнат от този ад.
Всеки път по време на обстрела натисках главата си в земята и отново изникваше мисълта:
„Господи, ако оцелея, ще направя всичко, за да променя това!”. Не се страхувах да умра, но беше жалко да дам живота си заради тази гадост, не беше ясно за какво, за кого? Обидно ми беше, че на онези горе не им пука за нас. Те демонстрират по всякакъв начин, че за тях сме нехора, че сме като добитък. Обидно ми беше, че преди войната, която те започнаха, направиха всичко, за да унищожат нашата армия.
Жалко, че репортерите не са допуснати до първа линия, за да може цялата страна да се любува на войниците – обрасли, неизмити, слаби и озлобени, както и на посредственото им командване. Половината от момчетата обличаха украински униформи, защото бяха по-качествени, по-удобни, по-здрави. Великата ни държава не е в състояние да облече, екипира и изхрани собствената си армия.
Съдбата на ранените
Към средата на април в очите ми влезе много пръст заради артилерийски обстрел и получих кератит. След пет дни мъки, когато едното ми око вече беше затворено, все пак ме евакуираха. Фелдшерът, който ме изпрати, ме помоли да кажа на медицинския екип, че няма спринцовки и обезболяващи.
Докараха ни в една от бараките, която беше предназначена за изписаните от болницата. Имаше стотина души, които се бяха върнали от войната, те буквално полудяха след това, което бяха преживели. Някои заекваха силно, двама бяха със загуба на паметта, а много от тях пиеха здраво, изпиваха всички пари, които печелеха.
След като се върнах от фронта, трябваше да платя сам за лечението и лекарства. Два месеца се опитвах да поискам това от армията, ходих до прокуратурата, ходих до командването, до шефа на болницата, писах до президента…
След което плюх на всичко, реших да премина военномедицинската комисия и да напусна армията по здравословни причини. Командването заяви, че се опитвам да избягам от служба и изпратиха документите на прокуратурата за образуване на наказателно дело. По този начин се опитват да върнат много хора.
А толкова хора умират без причина. И има толкова загинали, на чиито близки не са изплатени обезщетения. На ранените и болните в повечето случаи се отказват обезщетения и застраховки. Има дори и такива, на които още нищо не им е платено по договор с армията. Трите милиона, които наричаме „путинови“, не ги получих, както и много други. Имах 215 000 рубли в картата за два месеца от „специалната операция“.
За провала на руската армия
Основната причина за провала на руската армия в Украйна е, че нямахме моралното право да атакуваме друга държава, особено хората, които са най-близо до нас. Когато всичко започна, познавах малко хора, които вярваха, че това са нацистите и искаха да се бият с Украйна. Не изпитвахме омраза и не смятахме украинския народ за враг.
Втората причина е как започна всичко – „специална операция“ с обстрел на територията на Украйна с артилерия, самолети и ракети. Как очакваме цивилното население да приеме това, ако на 24 февруари хората са се събудили от взривове? Кой е очаквал, че след такова начало украинците няма да се сплотят срещу нашествениците?
Третата причина е ужасната корупция и бъркотия в нашата армия, нейната морална и техническа остарялост. Кариерното израстване е възможно само ако имаш връзки и лоялност към системата. За да няма проблеми, човек трябва мълчаливо да прави това, което са му казали, дори да са пълни глупости. Подборът за армията е далеч от здравия разум, трудно се намира работа, още по-трудно се напуска. А заплатата далеч не е прилична.
Военните правила са написани за армията от миналото и те все още не са адаптирани към съвременните реалности. Много от нашето оборудване е остаряло или недостатъчно и сложната верига за доставки на ново не работи ефективно. Много неща съществуват само на хартия и в отчетите.
Боеприпасите и униформите ни са неудобни и с лошо качество: повечето военнослужещи купуват и сменят американски, европейски или дори украински. Защо отново, както през 1941 година, не сме готови за съвременната военна реалност? Защо милиони мъже, служили в армията, знаят за това и мълчат?
Искат ли руските военни да воюват
Повечето хора в армията са недоволни от това, което се случва там, недоволни са от правителството, от командването, недоволни са от Путин и политиката му, недоволни са от министъра на отбраната, който не е служил в армията.
Повечето военни не искат да убиват никого и още по-малко искат война, но ние сме сковани от патриотизъм, закони, вина към останалите. Никой не иска да бъде страхливец. Не можем да хвърлим оръжията си и да избягаме.
Не виждам децата на Лавров, Медведев, Рогозин в окопите, но постоянно чувам призиви от тях за убийство. Синът на кой депутат от Думата е на война? Дали децата им са по-талантливи и умни от децата на работниците и селяните? Мнозина отиват там, защото това е поне някакъв шанс да спечелят пари.
Всички сме заложници на много фактори, като отмъщение, пари, дългове, кариера, страх от държавата. Заиграхме се твърде много. Ние не анексирахме ДНР и ЛНР, ние започнахме ужасна война. Война, в която градове са разрушени и която води до смъртта на деца, жени и старци…
Епилог
По телевизията ни убеждаваха в силата на руската армия, въпреки, че много мъже видяха нейната разруха. Внушаваха ни, че основният ни враг са НАТО и Украйна. И в крайна сметка, след като сринаха армията, започнаха истинска война.
Разбирам, че това, което правя, ще ми струва скъпо, но не мога да затворя съвестта си. Вероятно „справедливият“ съд ще ми даде доживотна присъда, ще кажат, че са ме купили и съм агент на Запада, но вече не мога мълчаливо да гледам всичко това. Не беше толкова страшно във войната в Украйна, беше безкрайно обидно, че не мога да променя нищо.
Страшно е да публикувам този текст в своята страна и да кажа какво мисля, защото тук вече не можеш да говориш истината, не можеш да защитиш законните си права. Можеш само да отидеш на война, за да умреш в името на неясни цели, или да оцелееш, за да издържиш в името на щастливото бъдеще на страната, което се отдалечава все повече и повече…
НЯМА ВОЙНА!!!
При последния ми дъх
Бог ми се яви и каза:
Жалко е в какво си се превърнал
И дяволът ни последва
Каквото посееш, това ще пожънеш накрая
Сам съм, стоя на портата
На обратната страна на рая, наречена ад
Днес Бог каза: Срамувам се от това, което си
Моят изгубен син
Съгласен съм с него
И дяволът свали маската си
Повдигна лицето си
Приличаше на мен
