Кевин Ръшби е журналист. Той пише за британското ежедневно издание „Гардиън“. Неговият пътепис за Родопите е третият от поредицата „По пътищата в Източна Европа“. Преди България той, заедно със семейството си посетил Хърватия и Албания. Възхитен от красотата и магията но Родопите, той пише:
„Имаше славни панорами на безкрайни гори и планини! Едно от удоволствията на Родопите е чувството за огромното диво пространство“, разказва Кевин Ръшби в пътеписа си.
Кевин РЪШБИ, за „Гардиън“
Намираме се високо в Родопите, в южна България, едно от най-просторните диви кътчета в Европа. Място, където все още може да се открият вълци и мечки, дом на пръснати работливи хора, предимно от турски произход заради дългото османско владичество по тези земи. През тесните долини криволичат реки, дълбаещи дълбоки клисури, вдъхновение за множество легенди – като тази за Орфей, боговдъхновения музикант.
Вече сме минали над село Ягодина, забелязали сме змия сред дивите цветя и сме много уморени. Имахме нужда от разсейване на вниманието. Тогава дойде катастрофата – едно от нещата, които е много вероятно да се случат в пропитите с митове планини, пише Кевин Ръшби за „Гардиън“.
12-годишната ми дъщея явно беше тази, която разбуди дремещите богове. Тя извади телефона си и пусна музика – ако трябва да сме пунктуални, Шакира, песента за бедрата. Аз подскочих върху една скала и подстрекаван от веселите подигравки на семейството ми, затанцувах пародийно подобие на Шакира. В стремежа си да докарам специфичните движения на изпълнителката, нещо в кръста ми изпука.
За времето, докато стигнем следващата си дестинация – село Триград вече знаех, че ще страдам. За щастие, родопската област е известна с дълголетието и доброто здраве на жителите си и в хотела, където се настанихме, собственичката Невсе извади всички тайни на родопското здраве и жизненост – мурсалски чай, който е прочут с противовъзпалителните си свойства, пататник, който е традиционно родопско ястие от картофи със сирене и билки, събрани в планината. По-късно се появиха и балсами, а особено добре ми подейства маврудът, най-доброто червено вино в България, което се добива от по-ниските склонове на планината. И все пак, аз седях там, разтегнат и окаян, стискайки опашната си кост. Накая дойде и моментът за киселото мляко, спомня си Ръшби.
Твърдението, че родопчани са здрави, не е от скоро. Още през 1905 г. руски изследовател отбелязал, че има необичайно много столетници в района и решил, че тайната е в киселото мляко. Тогава се открива бактерията – лактобацилус булгарикус, пише Ръшби в пътеписа си. Учените открили, че българското кисело мляко заздравява костите и намалява нивото на лошия холестерол в организма – един чудодеен лек. Родопчани, разбира се, знаели, че киселото им мляко е добро, но така и не разкриват каква е тайната за дълголетие. Изядох си киселото мляко и пийнах още от мурсалския чай.
Спуснах се към бара и видях десетки патентовани духове в шишета, никой от които с претенцията да лекува. Накрая извадиха бутилка без етикет, с кафеникава течност, домашно производство. Добавиха лед. Два часа по-късно знаех, че съм открил тайното оръжие на България в борбата със слабостите – ракията.
На следващия ден бях много по-добре и тръгнахме на разходка през селото към прочутото Триградско ждрело. Въпреки че бе едва началото на август, местните вече очевидно се подготвяха за зимата – всеки цепеше или подреждаше дърва. Улиците бяха покрити с дълги стени от дървени трупи, а къщите стояха като крепости, укрепени от подпалки. Отвъд домовете бе ждрелото, достатъчно дълбоко, за да погълне лондонския небостъргач Шард. В най-тясната му точка е тъмната, сурова дупка, в която се гмурва реката – Дяволското гърло. Точно тук се предполага, че Орфей е слязъл към ада в преследване на починалата си съпруга Евридика.
Решихме и ние да минем по стъпките му, пише още Ръшби.
Пещерата „Дяволското гърло“ е пропастна и неразклонена. Водите на Триградската река се изливат в „гърлото” от височина 42 метра, като формират най-високия подземен водопад на Балканския полуостров. Заради оглушителния грохот, който се създава, залата с водопада е наречена Бучащата зала. Тя е огромна – втората по големина пещерна зала в България.
За щастие някой бе построил пътека за преминаване през пещерата – първо надолу към недрата на пъкъла, възхищавайки се на някои от 35-те хиляди прилепа, нейни обитатели, а след това нагоре, изкачвайки се през огромните сводести камери към дневната светлина. Именно в Бучащата зала Орфей вече не чувал стъпките на Евридика, за да ги последва, уплашил се и се обърнал назад, въпреки че е бил предупреден да не поглежда назад, за да не изгуби любимата си. Поуката е ясна – когато намериш правилния отговор на даден проблем, не поглеждай назад.
Прекарахме остатъка от деня, катерейки чукарите и наслаждавайки се на някои от над 80 уникални растителни видове в Родопите. Облаци от пеперуди кръжаха край нас и кацаха по раменете ни. Пред очите ни са разкриха величествени панорамни гледки на безкрайни гори и планини. Едно от големите удоволствия в Родопите е чувството, че си в огромно диво пространство.
По залез слънце започна втората част от моето изцеление – мурсалски чай, боб чорба, кисело мляко и няколко лековити чашки ракия.
На следващия ден се разходихме по дефилето край Девин, потопих гръб в тамошните знаменити лековити води и приключихме деня по-нагоре в долината – при село Лясково, в дома на Румен и Захарина Росенови. След великолепна вечеря, синът на нашите домакини Борис засвири на гайда, а Захарина подкани Софи и Мади да потанцуват. Лично аз все още усещах някакво свързано с Шакира притеснение – нещо, което Румен ясно разбра, оставяйки ме в компанията на бутилка ракия, а тя странно, съдържаше в себе си трима резбовани музиканти – подарък от негов съселянин. Може ли това да е бил Орфей, запитах се аз и надигнах бутилката с ракия, без да се обръщам назад.
По-късно се събра група за пламенна дискусия върху това как варенето на ракия в съвременна България е на ръба на закона, спомня си журналиста.
„Всеки, който е пробвал нашата ракия, не иска да пие друго“, категоричен е един от участниците в разговора за алкохолната напитка.
„Но бизнесът не харесва тази идея“, допълнил още българинът.
Вече късно през нощта, ако си спомням правилно, обсъждахме и правилния начин да изразяваш „да“ и „не“ с глава. Румен каза, че британците поклащат настрани за „да“ и кимат за „не“. В онзи момент това ми изглеждаше абсолютно вярно.
На следващия ден си казахме довиждане с хората в Лясково, които режеха дърва и караха типични за комунистическо време автомобили.
България може да грабне короната на Куба за бивша комунистическа страна с огромни стари модели превозни средства. Минахме нагоре през гората и събирахме с шепи диви ягоди и малини, пресякохме билото на 1900 метра надморска височина и тръгнахме да се спускаме към Чудните мостове. Вълнуваща панорама – водата е издълбала няколко масивни арки в скалите, най-големите високи и широки по над 45 метра. Спуснах се надолу по стръмното дере, скачайки по камъните като планински козел.
Последната си вечер изкарахме в село Косово, а на следващия ден спряхме и в Бачково, където има манастир от XI в., преди да се завърнем в Пловдив – древен град и чудесна база, ако искате да изследвате южните планини на България.
„Родопите ме излекуваха, но не мисля, че причината е в киселото мляко“, завършва своята публикация си Кевин Ръшби.
Източник: bgnow.eu
[ad id=“222974″]
