На 24 март 1888 година в Стара Загора умира Константин Иванов, свещеник в църквата „Св. Богородица”, просветен и църковен деец. Той е един от създателите на първия църковен хор в града. ЗАРАТА използва повода да разкаже на своите читатели за дългата вълнуваща история на храма „Света Богородица“.
Превземането на Стара Загора от турците е станало около 1370 г. от Лалашахин бей. Появяването на Лалашахин бей в северна Тракия предизвикало паника между българското население в града и то напуснало жилищата си и избягало в околните недостъпни планини. Една сутрин Лалашахин влязъл на кон във Верея, придружен от видните си щабни полковници Гаази Ахмед бей шЕвренос бей.
На покорените жители наложил харач. След завладяването на Пловдив, той се установил в него като Румелийски бегрер бей, а на местото си оставил Гааз Ахмед бей, който си поставил за цел да изгони българите от Хисар-Ески Заара и да засели града с турци. Той постигнал целта си. Стара Загора в последните дни на Гаази бей изгубил физиономията си на български град. Турският елемент е господствал.
Гаази бей след дълги молби обещания позволил само на по – кротките български семейства да се заселят в най – близката до града местност, на три километра източно от града. Тези хисарски изселници турили основите на бъдещето голямо българско село “Ново село’’.
Подир смъртта на Гаази Ахмед бей Ново село набързо нараснало. Надошли не само от близките на града села, но и селцата на Балкана. Селото станало голямо като паланка. Бързо забогатяват новоселочани, забравили теглото си и станали свободолюбиви и непокорни.
При това положение те си съградили църквица под наименование – “Св. Богородица”, за да задоволяват своите религиозни нужди. В последствие след много изживени неприятности между новоселци и турската власт, се дошло до споразумение – новоселци да се заселят в град Стара Загора. Първото поселяване на новоселци станало около 1715 година. Те заели северо-източната част на града, наречена Алтън топ.
Второто поселяване, малко време след това – на останалите в Ново село било позволено да се заселят в югоизточната част на града и образували нов квартал “Акарджа”.
Новоселчани, получили от Султана разрешение да се заселят в града, поискали разрешение да си построят църква. Първите поселници си построили църква, според намерения надпис на плоча на български и гръцки, на 29.VI. 1743 година в квартал Алтън топ, където е църквата “Св.Димитър”. И новоселчани, поселили се в кв.”Акарджа”, след време си построили църква. Събарят църквата в Ново село, задигат материалите й, и построили в малък размер нова, под наименование ”ПАПАЗ ЕВИ” /попска къща/. Била съградена около 1763 г..3а да не прилича на църква, поставили комин. Тогава турската власт не позволявала да се строят църквите както подобава, а да са дълбоко в земята, с комини, защото фанатиците турци смятали, че високо издигнатият християнски храм скверни мохамеданския град и че взема надмощие над мохамеданството, което било господстващо. В Ново село църквата носела името “Св. Богородица” и тука оставили същото име. При възобновяването, след Освобождението, останало същото име “Въведение Пресв. Богородици”.
Господин Славов, в своите записки, стр. 6-7, ето как описва тази църквица: ’’….стените й бяха от дебели мешови талпи, а не кирпичи. Беше дълбока в земята 4-5 стъпала. Тя беше пределенс на длъж с дувар от камъни на два метра височина и от горе с дъсчен кафез. В отдела към северната страна имаше построена голяма сайвана, гдето се събираха и черкуваха хората, когато по големите празници, народът не можеше да се събира вътре в църквата, която не беше на дължина повече от 20 метра и имаше две големи врати: едната от южната, а другата към западната страна на мъжкото отделение и една малка врата на женското отделение Тази църква тъй си съществуваше до 1837 година, когато се събори и на нейно място се направи сега съществуващата кевгирлия каменна черква под названието “Акарженска черква”.
Българското население около XIX век се увеличи дотолкова, че прираст е надминало турското население. Българското население, особено в кв. „Акарджа“, бързо расло и отеснявало обръча, който образувало околовръст на турските махали. Местоположението на „Акарджа“ много е благоприятствувало за нарастване на населението, за неговото благосъстояние и търговия. Между „Акарджа“ и „Нова махала“ се появило дори и надварване, коя повече да блесне в църковно- народните и училищни работи, както и в представителството пред турските власти. Нежелателната случка със събарянето на Ново- махленската църква “Св. Никола” е била резултат на това надпреварване.
При това нарастване на населението на Акарджа, първата им църква се оказала малка и незадоволяваща нуждите им, поради което и поискали да я направят по-голяма и удобна. Настъпва и благоприятно време за това. В 1829год., при сключване Одринския мир между Русия и Турция, последната се задължава да даде на християните пълна свобода да си строят нови и да си поправят стари църкви.
Голямо насърчение за получаване правдини българите добили през 1837г. от Султана Махмуда II, който като пътувал тогава по българските зами, навсякъде заявявал, че за всичките си поданици се грижи еднакво. На 10 май 1837год. той пристигнал от Казанлък в Стара Загора. Турци и българи го посрещат най- тържествено вън от града до Беш бунар. Свещениците, ведно с енорияшите си, обсипали падишаха с пресни рози: свещеници и учители пеели хвалебни песни на турски и хвърляли букети по пътя му. Духовенството от всички вери било прието на аудиенция. Всички били възнаградени с подаръци, а на духовенството дал пари, за да раздадат на бедните. Султанът бил трогнат от тази бляскава среща. Потвърдил дадените правдини на всичките си поданици. Тогава акардженци се възползували от тия правдини и пожелали да подновят от основи старата си тясна и тъмна църква. Записали се волни помощи от всички християни от града и селата от околията; издействали чрез Търновския Митрополит Илариона, Ферман, приготвили нужния материал и през лятото на 1837г. съборили старата черква “Папазеви” и построили на местото и нова.
Тази нова черква на дължина и ширина е била на същите размери, каквито са и сега: форма корабна, дължина 31,5 м., ширина- 18,50 м и височина 6 м. При възобновяването и през 1881 година, тя не е претърпяла изменение в дължина и ширина. Била е само два аршина по- ниска от сегашната и се крепяла на 12 стълба, колкото са и сега. Основите и са изкопани на 5 – 6 метра дълбочина. Стените от основите почвали с два метра дебелина, за да завършат с 15-20 см по-тесни горе, като външните стени получават полегато положение, за да служат едновременно и за подпори при разпъване. Прозорците са били четвъртити и ниски, както и вратите, които били по две двойни от север и юг и една двойна от запад. Съградена е била от камък и вар. По средата на зидарията са поставени дървени кушаци. Била е със съчаци и покрити с прости керемиди. Стените отвън са облицовани с дялани песъчливи камъни, взети от кариерите от Чирпанско. Постлана била с мраморни бели и черни плочи, наредени шахматно. Тези плочи при опожаряването ца черквата през освобождението ни, са били разсипани и послужили при реставрацията и за зидария.
Вътрешността и била своите развалини. Енорияшите на храма „Св. Богородица“ започват да обмислят и начина за възобновяването на храма. Избират църковно настоятелство под председателството на Свещ. Ив. Нейчев и Възобновителна комисия от 6 души, пак под председателството на Свещ. Ив. Нейчев, която започва работата по възобновяването на храма.
Тази комисия събира помощи в пари – 32560 гроша и 41350 тухли. На 6 март 1881 година става спазаряването с майстора Ганча Кънчев от Трявна за възобновяването на храма, по специално съгласие.
Осветяването на възобновения храм е станало на 8.Х.1881 год. Това се вижда от сметката на касиера К. Жеков, по тевтеря му, където е отбелязано, че дал на Иконома и другите свещеници 110 гроша по освещаване на църквата. Иконом Стефан Петков, на когото е дадена тази сума, тогава бил архиерийски намесник в града. Предполага се, че е бил положен осветен сс. антиминс. Тогава управляващият Търновската епархия Климент Браницки, е бил в София, като народен представител и в последствие министър.
След Възобновяването на църквата, църковното настоятелство в едно със строителната комисия, се погрижили за икони. То влиза във връзка с иконописеца Георги Данчов от гр. Чирпан, а живущ в Пловдив. В едно писмо от 19.XI.1884 година до църковното настоятелство, Георги Данчов пише, че е приготвил някои икони и моли да му изпратят пари, защото страдал от безсребници.
От иконите на Георги Данчов са останали: на иконостаса: на Спасителя, Св. Богородица, Св. И. Предтеча, Св. Св. Ап. Петър и Павел и на Св. Теодора Стратилата. Централната завеса е рисувана от Апостол Христов. Също той е рисувал: Разпятието с предстоящите, завесите на южната и северните двери, иконите на Св, Арх. Гавраил, Михаил и на Св, Харалампий, всичките апостолски и др. Икони на темплото. Рисувани са през 1910- 1911 година.
Иконите на Св. Ив. Рилски и Св. Спиридон са рисувани от Проф. Стефан Иванов. Иконата на Св. Николай Чудотворец – от Проф. Ив. Мърквичка.
През 1923-1924 година станало изписването на църквата в олтаря и стените от художниците Кирил Кънчев от гр. Калофер и Димитър Мандов от София. На входните западни врати на плат е нарисувана иконата Въведение Богородично от Димитър Мандов. През 1937 година наново се преработи старата декорация. На Кубето се изписва наново образа на Спасителя и на полетата между прозорците образите на Св. Св. Апостоли Петъ и Павел, Андрей, Тома, Вартоломей, Филип, Яков, Симона. Под тях на втория ред на полето, в разкошна орнаментовка са поставени образите на четирите пророци: Исайя, Йеремия Илия и Мойсей, а над стълбовете четирите евангелистки. В олтаря се изписаха картините: Рождество Христово и Благовещение. Всичката тази работа се извърши от художника Кирил Кънчев от гр. Калофер.
В началото на 1887 година църковното настоятелство замислило да направи иконостаса, за която цел се обръща към иконописеца Георги Данчов от Пловдив, с молба да намери майстор за изработване на иконостаса. През месец май същата година Георги Данчов идва в Стара Загора, заедно с майстора Никола Василев от Калофер.
Представителният проект за иконостаса е одобрен от църковното настоятелство и на 31 май 1887 год. се сключва договор с майстора Никола Василев, който ще изработи иконостаса и архиерейския трон за 200 лири. На 1 април 1889 година иконостаса е бил изработен, поставен на мястото, прегледан и одобрен.
При започването на иконостаса, църковното настоятелство е разполагало с една сума от 4-5000 гроша. Въпреки това, то е започнало работата, защото е разчитало на разположението на благочестивите християни – енориаши, които са ратували за благолепието на храма. В продължение на няколко години, то събира хиляди златни гроша. Делото на църковното настоятелство е за божия слава. Сам Бог помага на това дело.
През месец януари 1888 година, когато църковното настоятелство се лутало да намери средства, идва в града Н. В. Княз Фердинанд. Църквата тогава била катедрала и затова тук го посрещат и отслужват молебен. Виждайки плачевното положение на църквата: без иконостас; без под, без живопис, без камбани и камбанария, неизмазана отвън и научавайки че църковното настоятелство няма средства, за да завърши започнатото дело, той прави царски жест – дарение. Желанието му е иконостаса да бъде направен с негови средства. Той подарява на църквата 233 турски лири записани в приход на църквата за 1888 година в 28980 златни гроша.
В последствие се наложило да се направят някои изменения и допълнения на иконостаса. От едно писмо на марангозлията Иван Филипов от 30 декември 1889 година се вижда, че иконостасът е бил без кръст и предстоящи и др., за което Иван Филипов представил план за направата им, че тази работа ще коства 15 лири и че ще ги изработи заедно с брата си Йосифа. През 1890 година Йосиф Филипов ги изработва и получил за тази работа 1635 гроша. В същата година са спазарили и направили двете странични иконостасчета, на които са поставени иконите Вх. Пр. Богородици и Св. Мина. Иван Филипов свършил тази работа през 1891 година и получил 1360 гроша.
До 1892 година църквата ни си е служила с дървено и желязно клепала. Църковното настоятелство след като поуредило храма се замислило да се достави камбани и направа на камбанария. Квартал Акарджа, в времето на робството е играло първенствуваща роля, бил пръв във всяко отношение. Налагало се и храмът в тоя квартал да се издигне на голяма висота.
Църковното настоятелство в заседанието си на 18 ноември 1891 година решава да закупи 3 камбани по около 500 оки от Москва. То моли Н. В. Архимандрит Максима, управляващ тогава епархията да пише на потребното место за доставяне на камбаните. Настоятелството за “по-обзрело” решение на този въпрос, свикало общо събрание от няколко досточтими енориаши на 29 април 1892 година, които били материално много добре и докладва въпроса не само за закупуване на камбани, но и за постройка на камбанария. Един от присъстващите на събранието – Васил Златев заявява, че с удоволствие приема да достави на църквата, изключително на свои разноски, за негов спомен 3 камбани с обща тяжест 600 оки, ако дарителят Кара Нейко Станев се съгласи, подарената от него сума от 640 лв., вместо за покупка на камбана, за да се употреби за постройка на камбанария. Камбаните са пристигнали в началото на 1893 година, м. Февруари.
От равносметката на църковното настоятелство за 1892 година се вижда, че то е разполагало с около 15 000 гроша. С тези пари, то започнало да строи камбанарията. Плановете, поемните условия и сметките е изработил окръжен инженер Фридрис. На 1 юли 1 юли 1894 година бил сключен договора за постройката на камбанатията. Привременно била приета на 28 септември 1895 година. Постройката възлизала на сума 10 024 лв.41 ст.
Църковното настоятелство, чувствайки нужда от външно антре към църквата, в което да продават свещи, с протокол № 5 от 1924 година решило да се направи от западната страна на църквата пристройка и колонада към храма, на два етажа. Постройката е извършена от Нестор Апостолов от Стара Загора и е завършена през 1925 година. Цялата постройка излезла за 373 270. През 1954 година кръщелната стая се приспособи на Паралкис в чест на Св. Петка. На 2 февруари 1954 година Негово Високопреосвещенство Св. Ст. Загорския Митрополит г.г. Климент положи Св. Антиминс в параклиса.
Източник: mitropolia-starazagora.bg
