На извънредно заседание на Софийския общински съвет (СОС) на преди седмица доста ясно се очертаха позициите в конфликта около центъра на София.
Има две страни – „Спаси София“ е едната, всички останали са другата. Коалиционните им партньори от „Продължаваме промяната-Демократична България“ мълчат объркано, кметът Васил Терзиев се изниза гузно в самото начало на 6-часовото заседание. Но 8-те членове на групата на „Спаси София“ са малцинство със сили и енергия на управляващо мнозинство.
Седмица преди заседанието Вили Лилков, съветник от „Синя София“, коментира проблема с дълъг пост във Фейсбук. В него той пише, че дори всички промени да си заслужават, това не е основният проблем, с който трябва да се заемат политиките към столичния център. И казва:
„Спешно се налагат действия по лечение на центъра и на първо място връщане на качествата на средата като зона за обитаване [курсивите са на автора – С.Попов], а именно: реконструкция на малките квартални улици; облекчаване паркирането за живеещите; недопускане използването на жилищни имоти за търговски дейности; безкомпромисни действия срещу шума и графитите; въвеждане на мерки, които насърчават и облекчават собствениците да обновяват фасадите на сградите… действията по реорганизация на движението може да имат положителен ефект за велосипедистите и за пътниците, които преминават транзитно през него (…), но винаги на първо място трябва да се попитаме, как това рефлектира върху живота на хората, които постоянно живеят там.“
„Ако тези мерки ги затрудняват в ежедневието, ако това води дотам, че те напускат зоната, а имотите им губят от стойността си – тогава трябва да преосмислим политиките“, допълва Лилков.
Този коментар дава повод да се пита на какво се дължи несъизмеримостта (говорене на непреводими един на друг езици) в схващанията – от една страна въведената „реорганизацията на движението“, от друга напомнянето за „зоната за обитаване“.
Дискусията в СОС е толкова остро политическа и безсъдържателна, богато насолена с обиди, че отговорът трябва да се търси другаде.
„Визия за София“
„Спаси София“ имат онова, което е модно да се нарича „визия“ за града. Като стил на генериране на политики тя наглед следва „Визия за София“, развита от архитект Любо Георгиев след 2017 г. Това изследване е резултат от мащабен и безпрецедентен за София проект. Изпълнен е отговорно, от експерти във всички съществени сектори на града.
Но е… визия, с главна буква. Какво означава това? Какво отношение има към думите на Вили Лилков? И какво общо има с реорганизацията на движението?
Визията е синтетичен, а не аналитичен продукт. В случая е допълнен с анализи и изследвания. Но водеща идея на визията е образът на бъдещия град. Според този образ София след 30 години е град компактен, многообразен, адаптивен, включващ гражданите в решенията за бъдещето.
Особеност на всяка визия е неизбежно засиленото утопично измерение
„Визия за София“ има слаба методологически основа, но е безпрецедентен и забележителен интелектуален продукт. Особеност на всяка визия е неизбежно засиленото утопично измерение. Тук то се балансира от функционалния характер на формулировката.
Не се казва точно какъв град, а само град, който има функционалните характеристики да е компактен, многообразен, адаптивен и т.н. С други думи, не е ясно как точно ще изглежда градът, това би било вече прекалено.
Той може да потегли в различни конкретни посоки, но трябва да развие тези функции (т.е. капацитети). Така визията застава на предпазна дистанция от конкретни планове, проекти, дори стратегии и политики. А и щом развитието на града ще става с включване на гражданите, не може отсега да се дава картината на бъдещия град.
Основен недостатък на визионерската схема е началната ѝ точка. Тя не тръгва от описание и критика на настоящото състояние, а директно от представата за бъдеще. Дори да не е картина на града като конкретен мега-предмет, все пак е представа, виждане, спекулативно отнасяне (от speculatio, гледам, виждам).
В този смисъл визионерска е утопията „Градът н слънцето“ на Кампанела, но и проектът за столицата на Бразилия. Описания, анализи, оценки, т.е. критика на даденостите се правят впоследствие, а не в началото. Това е характеристика на жанра, не е конкретна слабост. Аз бих приел друг подход, но това не омаловажава стойността на визионерския доклад.
Идеите на „Спаси София“
За разлика от „Визия за София“, визиите на „Спаси София“ са конкретно-предметни. Те дори не са политики в тесния смисъл, а планове за директна намеса в настоящата организация на града.
Обосновават ги най-често с аналогии: такъв е съвременният европейски град, такава ще бъде и София. При този подход отсъствието на социологическа чувствителност във „Визия за София“ се изстрелва до опасни крайности. Да искаш да развиваш град с участието на хората от града, а на заседание на СОС да се аргументираш с абстрактни мнозинства („90% от софиянци искат това“, срещу което реагира кметът на Средец и много съветници) прилича на говорене от името на народа.
„Визия за София“ не е изградена с достатъчна яснота, че град е социологическо понятие
„Визия за София“ не е изградена с достатъчна яснота, че град е социологическо понятие и какво следва от това. По тази причина в основните текстове има глава за хората, а след това отделни глави за движение, екология, икономика, култура и т.н. Но в поведението на „Спаси София“ отделянето на хора от собствените им форми на живот произвежда болезнени инициативи.
Срещу тези подходи застава цитираната позиция на Вили Лилков. Тя не е визионерска, доста по-скромна е, но е социологически просветена (Лилков е професор по физика, т.е. това не е въпрос на професионална специализация). Когато имаш дадености, започваш с критика, а тя се развива чрез описание, анализ и оценка на проблемите в тези дадености.
Рационалното проектиране, проектното мислене не е визионерско, а проблемно ориентирано. Проблемите са по дефиниция човешки проблеми. Няма друга инстанция, която да определи нещо като проблем, освен хората на града.
Това е единственият начин, по който идеи за град имат социологическа валидност отвъд визионерския опит. Велоалеи, автобусни ленти, пешеходни пътеки идват впоследствие като решение на проблеми.
Ако се мисли по този начин, преди непосредствените интервенции ще се правят разграниченията, съобразени с човешки общности и техни проблеми. Градът ще се мисли според типове жизнени дейности и жизнени пространства.
Васил Гарнизов го обясняваше пред екипа на бившата кметица Йорданка Фандъкова преди 5-6 години. Никой не разбра нищо, въпреки, че говорихме на език за петокласници. Грижа ги беше само да не стават публични гафове. Сега историята се повтаря в един по-модерен вариант, при който „Спаси София“ повтаря пред медиите, че конфликтът се свежда до конфликт на поколения.
Хората живеят в града в трайни, мобилни или мимолетни общности. Жизнените им пространства се организират като пространства за обитаване (както пише Вили Лилков), за придвижване, за развлечение/почивка, работа.
В социологически информираното мислене за града тези разграничения са аксиоматични. В една следваща стъпка се анализира и преценява пресичането на тези пространства, какво е допустимо, какво не е, кое е приоритетно, в какъв график, при какви условия и т.н. „Визията“ на съсипания бул. „Витоша“ днес трябва да подсеща какви уродливи резултати постигаш, като не отчиташ тези основни разграничения в града като жизнено пространство.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
