ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Септември” брой 89, 1990 г.
КОНФЛИКТ НЯМА – СТАЧКА ИМА
Българските учители преживяха първата си стачка, а сега се готвят за своето „есенно настъпление“. Днес градът ни ще осъмне със символичната учителска стачка. Защо стачкуват отново учителите, не получиха ли вече желаното увеличение на заплатите? Ще си позволя да припомня някои от генералните искания на националния стачен комитет. Иска се:
. Приоритетно финансово осигуряване на образованието с такъв дял от националния доход, с какъвто е обезпечено образованието в цивилизованите демократични страни.
. Министерският съвет и Министерството на просветата да гарантират училищно строителство и да се премахнат училищата-гиганти, в които на две и повече смени се учат две-три хиляди ученици.
. Гаранции, че училищата и детските градини по време на кризата и през зимата ще бъдат отоплени и заредени с продукти.
. Конституционни и законови гаранции срещу принизения социален статус на българския учител.
Освен това стачният комитет иска нова система на оценяване и заплащане на учителския труд, възстановяване на отнетото през 1967 година право на пенсиониране на 50 години за жените и 55 години за мъжете и решаването на ред други синдикални въпроси. Макар че образованието би трябвало да се ползува с приоритет (нали от качеството му зависи качеството на икономиката и културата?) в действителност то бе на едно от последните места в отрасловата структура на страната. Да не говорим за смешно ниските учителски заплати (въпреки последното увеличение), сравнени със средната работна заплата за страната и като се има предвид естеството на труда им. Учителят е може би най-уважаваният творец, с бързо и безвъзвратно изхабяваща се психика. Исканията на стачния комитет са справедливи и в интерес на цялото общество. Стачката не се бори против законите, а със законни средства отстоява правата на синдикалните си членове. На пръв поглед конфликтът е ясен – исканията на определена категория работници не са удовлетворени и те използуват стачката като последно законно средство пред работодателя си, който в случая се явява Министерството на просветата. На първата си пресконференция на 9 октомври т.г. новият министър на това министерство проф. Матей Матеев очерта основниет проблеми, по които ще се работи: да се опазят детските заведения от последиците на кризата, която изживяваме, да се намали пенсионната възраст на учителите, да се създадат нови правила за управление на училищата и финансовата им самостоятелност, работа върху актуализирането на учебните програми и учебници. Исканията на стачкуващите работници и техния работодател са еднакви. По същество конфликт няма, но стачка ще има. Тя е подкрепена и от Парламентарната комисия по наука и образование на Великото народно събрание, от конфедерацията на независимите синдикати в България, от Учителския синдикат към КТ „Подкрепа“, от Световната конфедерация на учителските синдикати. Категорично отказва да я подкрепи независимият учителски синдикат. Очаква се около 200 000 просветни работници да стачкуват, като всеки учителски колектив реши сам дали ще участвува или не и под каква форма да проведе ефективната стачка на 14 ноември. Председателят на националния стачен комитет Нено Неделчев и председателят на Синдиката на българските учители Иван Йорданов изразиха пълната си увереност в успеха на стачката и решимостта си тя да продължи до подписване на гаранция, удовлетворяващи исканията им. Но всъщност готови ли са учителите за стачка? Ясно е, че всички са солидарни с исканията на стачния комитет, но не всички ще участвуват.
ПЪРВО: защото липсват гаранции, че стачкуващите учители няма да бъдат подложени на наказания. Макар и да е незаконна, една такава мярка не е недопустима при царящия хаос от нормативни актове, закони и правилници. Учителите се страхуват да не загубят работните си места, особено днес – при съществуващата и нарастваща безработица, след като (поне за града) за едно учителско място се борят тринадесет души. към казаното дотук може да се прибави и страхът от директорите, които като цяло няма да подкрепят стачката, а в същото време разполагат с правомощия да назначават и освобождават учителските кадри. И още един небезоснователен страх – от общинските ръководства, които всъщност назначават учителите. По този начин работодател е не Министерството на просветата, а Министерският съвет, към когото трябва да бъдат насочени исканията на стачниците.
ВТОРО: защото стачката се провежда в особен момент за цялото ни общество. Наблюдава се отлив от митингите, стачките и другите протестни прояви, което, разбира се, е свързано с участието на хората в други „мероприятия“ – чакане по опашки, издирване на стоки и т.н. Учителите са обикновени хора, които, освен че приемат върху себе си проблемите на учениците и родителите им, решават и въпросите на ежедневието. В тази атмосфера е разбираема липсата на ентусиазъм и готовност за риск от всички. Стачка ще има, стачници – също. Дано те станат свободните учители на бъдещите свободни хора!
Валентина ГЕРАСИМОВА
