На фона на толкова много пропаганда за 9 септември 1944, има един въпрос, който днес може да звучи на някои буквално смешно: „имало ли е фашизъм в България“ преди тази дата? Но паметникът, който беше демонтиран в София, събужда на първо място именно този въпрос, наред с други – какво става на 9 септември; каква роля е изиграла Червената армия; какъв е характерът на режимите преди и след тази дата?
В отговорите няма нищо, което да става за смях. Има и един общ извод – твърде голяма част от историята е била възприемана според господстващите политически нагласи, а не според добросъвестно събраните факти.
Режимът преди Девети
Режимът след края на Втората световна война и до 1989 г. се легитимираше чрез радикално оспорване на легитимността на „стария режим“. Той го определяше като „фашистки“ или „монархофашистки“. Но след падането на Тодор Живков историята до 9 септември 1944 г. вече се пишеше от позициите на тогавашната (нова) държава, като се игнорираше следвоенната партийно-комунистическа гледна точка.
След 1989 се отхвърляше фашизмът някога да е вземал властта в България
След 1989 се отхвърляше категорично фашизмът да е вземал властта. Най-много се говореше за авторитарни режими, за личен режим на монарха, който обаче не е бил фашистки и не е съумял да стане тоталитарен.
И все пак някои историци, като Николай Поппетров, изтъкваха, че авторитаризмът и крайно дясното не са били разделени с „китайска стена“ от фашизма. В България е съществувал монархически авторитарен режим, който частично се е фашизирал, ала тук фашистките организации са били принудени да се съобразяват с тази симбиоза, което в крайна сметка ги е обезличило.
Съюзник на Райха
Друг важен момент в историографските преоценки беше свързан с положението на България като съюзник на Третия райх по време на Втората световна война и ръководената от Комунистическата партия партизанска съпротива.
В посткомунистически условия, отново като резултат от неартикулирани дебати още от 70-те и най-вече от 80-те години на XX в., се изтъкваше липсата на германска окупация (констатирано от историографията още през 60-те).
В този смисъл борбата на партизаните започна да се разглежда просто като насочена срещу собствените държавни власти и тяхната прогерманска политика, ала вдъхновена от чужда държава в лицето на СССР. Историци пък, близки до управлявалата десетилетия БКП (вече БСП), изтъкваха, че борбата в България все пак е срещу международния фашизъм и неговите съюзници
9 септември
Случилото се на 9 септември 1944 г. беше десетилетия наред учредителен мит за комунистическия режим в България до 10 ноември 1989 г. Затова и нямаше как в посткомунистически условия датата да не се превърне в център на важни символни борби и радикални историографски преоценки.
Случилото се на 9 септември 1944 г. беше десетилетия наред учредителен мит за комунистическия режим
В предходната интерпретация, макар да се подчертаваха силата и решаващата помощ на Съветската армия, все пак се твърдеше, че са били налице и вътрешни сили, въоръжена партизанска борба, военен преврат, който в съчетание с „народно въстание“ е довел до сваляне на тогавашната „монархофашистка диктатура“.
Не е случайно, че радикалната посткомунистическа преоценка беше свързана с взривяване на изградената митология за „всенародното антифашистко въстание“ и с подчертаване на завземането на властта с военен преврат, за чието осъществяване е било решаващо съветското навлизане в България на 8 септември 1944 г.
Дори и историци, свързани с бившата управленска номенклатура, не бяха в състояние да скрият тоталната зависимост на събитията и случващото се в края на войната от външния фактор – окупирането на страната от Червената армия.
„Народен съд“ и репресии
И ако преоценките за 9 септември можеха да бъдат изведени и от дебатите за фашизма в България и характера на последното правителство, преди идването на власт на коалицията доминирана от комунистите на 9 септември 1944 г., то извършените комунистически репресии след тази дата бяха абсолютно табу преди промените от 1989 г.
След 1989 г. бързо беше установен консенсус, че от юридическа гледна точка т. нар. Народен съд е бил пародия на законност. При него обвинителите са били подбрани по политически признак и е била налице пряка намеса на комунистическите водачи. Присъдите са били политически мотивирани, прекомерно тежки, а и много осъдени хора са били всъщност невинни.
От съдените 10 919 души, смъртни присъди са получили цели 2 618 (от тях са били изпълнени 1046). Дори и историци, близки до БКП, се отнасяха негативно към процедирането.
„Народният съд“ е издал цели 2618 смъртни присъди, от които са изпълнени 1046
Нещо повече, и либерално настроени български историци, и то близо две десетилетия и половина след промените, изтъкваха уверено как в края на септември и началото на октомври 1944 г. се случва най-голямата единична вълна от политически мотивирани убийства без съд и присъда в новата и най-нова българска история.
История oтвъд „лявото“ и „дясното“
През последните десетина години по-категорични оценки започнаха да се изказват и за характера на режима в България от втората половина на 30-те и началото на 40-те.
Макар да продължава да се говори за по-скоро авторитарен, безпартиен режим, при който царят лично подбира правителства, вече не се спестяват неговият крайно националистически и дискриминационен характер, проникването на отделни фашисти в управлението (Петър Габровски, Александър Сталийски), антисемитското му законодателство и отговорността му за депортацията на евреите от „новите земи“.
Подобно отиване отвъд ляво-дясната интерпретация е налице вече и при оценката за случилото се на 9 септември 1944 г. и след него.
Историкът Александър Везенков твърди, че съвсем основателно посткомунистическите критици на датата обръщат внимание на ролята на военните в осъществяването на удара и как на практика комунистическата диктатура започва още тогава, а терорът и жертвите следват завземането на властта.
Ала заедно с това Везенков се изказва открито и срещу опитите за омаловажаване на „държавния терор“ преди Девети, както и нередките случаи на оправдаването му след 1989 г. просто като самозащита на „законна власт“, без да се отчита, че понякога тя е излизала извън рамките и на тогавашните извънредни закони.
След падането на Живков има омаловажаване на „държавния терор“ преди 1944, а понякога той се и оправдава
Историкът смята също за обезпокоително как през последните десетилетия се поставяше акцент върху безспорно съдбоносната съветска окупация на страната през септември 1944 г., но в съчетание понякога и „с една примитивна русофобия и засилващи се националистически тежнения в антикомунистическите среди.“
Отиване отвъд посткомунистическото противопоставяне на ляво-дясно и каноничните оценки за времето „преди и след Девети“ наблюдавахме и при появата на тезата за континуитет между комунистическия тоталитарен режим, от една страна, и господствалото още преди него в продължение на десетилетие авторитарно управление, от друга.
Стопанският историк Румен Аврамов изтъква как промяната на 9 септември 1944 г. е заварила пределно одържавен и комунален стопански манталитет, а Везенков намира приемственост в съзнателно адаптиране на редица управленски практики от преди това; ограниченията за придобиване на жителство в София от юли 1942 г.; дискриминиране по политически причини на кандидатите за студенти от есента на 1943 г.
Като продължение от този подход същият баланс се търсеше и при оценките, които се даваха за комунистическия период, който да отиде отвъд клишетата за „благоденствието при социализма“ и „колко развити сме били преди Девети“.
Ето защо представителите на това направление (и тук най-вече се открояват отново Везенков и Аврамов) се разграничаваха решително както от „нормализирането“ и разкрасяването на „комунизма“, така и от изначалното му морално-етично етикизиране. Те обръщаха тревожно внимание към появяващите се „вкаменяващи канонични версии“, прокомунистическа и антикомунистическа, които изкривяват миналата реалност, всяка по свой начин.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
** Поместеният тук материал е адаптиран откъс от появилата се наскоро статия на Стефан Дечев за българската историография след 1989 г., публикувана в новата книжка на Contemporary European History, издание на Cambridge University Press. Авторът изказва благодарност на Нов български университет за осигурения открит достъп до публикацията.
