„Доверието е важна смазка в обществената система. Изключително
ефективно е да се разчита в някаква разумна степен на думата на другите
хора; пести много неприятности. За съжаление, доверието не е стока, която
може да се купи лесно. Ако трябва да го купите, вече е съмнително какво
точно купувате.“
Кенет Ароу, 1974
През януари тази година имаше обществена тревога по повод промяна в Закона за БНБ. Предположението бе, че е възможно манипулиране на разменния курс на лева към еврото, което да намали спестяванията (всъщност – покупателната сила на спестяванията).
I Доверието и моделът на управлението
Действителният проблем беше липсата на доверие. Към парламента, към правителството и (косвено) към БНБ. Липсата на доверие е много лош съветник в отношенията и управлението на всяко равнище: семейство и роднини, приятели, група, община, държава или междудържавни обединения.
В сравнение с януари доверието сега почти напълно се е изпарило на последните три равнища. Тогава се боях дори да мисля какво би се случило, ако в процеса на включване в еврозоната едно върху друго се наложат две политически кризи – в Брюксел и в София.
Сега се случва точно това. И тук, и там става дума за кулминация на загуба на доверие, започнала преди около пет години.
Разликата е, че в България тази загуба стана видима не само за специалистите. По отношение на ЕС проблемите засега остават невидими.
Недоверието тук растеше малко повече от година – от случая с апартаментите и къщите за гости, през пернишката вода, „италианския“ боклук, майките на деца с увреждания и избора на главен прокурор до поведението на щаба за възпиране на пандемията и „Осемте джуджета“.
Днес вече малцина се съмняват, че начинът на работа на джуджетата е нещо, което те наричат, макар и често не съвсем точно, „модел на управлението“. Това е признак на загуба на легитимност, т.е. на вярата, че управляващите и техните политики са най-подходящите в момента. Само въпрос на време беше това общо настроение да бъде установено и социологически.
А усещането за загубата на легитимност на ЕС е все още невидимо.
Общото между сегашното управление на България и това на ЕС е, че и тук, и там основната политика е купуването на доверие чрез раздаване на пари.
I Раздаването на европейски пари
Изчистена от подробности картината е следната.
Към известните 750 млрд. евро за възстановяване от кризата следва да се добавят парите за бюджет на Съюза за следващия (вече настъпил) програмен период, което прави общо 1.82 трлн. евро.
Разпределението на дарения и кредити в рамките на възстановителния фонд е доста условно. 360 млн. евро заеми (48%) от сумата е с период на връщане до 2058 г. Като се вземат предвид другите условия по тази схема, всъщност е очевидно, че това е по-скоро субсидия.
Но това не е всичко: към тази сума следва да се добави постпандемичната програма за изкупуване на публични дългове от ЕЦБ за 1.35 трлн. евро. Т.е. сумата за разпускане на дисциплината е 3.17 трлн. евро или 17.3% от номиналния БВП на ЕС за 2019 г. Проблемът не е само и не толкова в размера на сумата. На година тя е приблизително 2.6% от БВП на ЕС на година.
• Въпросът е в очакванията, които създават тези три компонента на европейско раздаване.
• Разпределението е по относително обективни критерии. От него е видно, че страните, които получават големи дялове от споменатите 1.82 трлн. евро като дял от техния БВП, са тези от периферията на ЕС.
• С изключение на Чехия и Словения, новите страни членки ще получат по план над 10% от БВП субсидии и субсидирани заеми от ЕС. Първенството се държи от Хърватска с около 28% от БВП, следвана от България с около 24%.
• Това програмно разпределение не е задължително да е добър атестат. В известен смисъл колкото по-зле е дадена страна, толкова повече награди получава.
Съотношението на „облагодетелстваните“ е точно обратното в програмата за 1.35 трлн. евро на ЕЦБ. Според изчисленията на IREF по тази схема на Германия се падат нето 25.1% от дълговете, подлежащи на изкупуване, на Италия – 20%, на Франция – 12.6%, на Испания – 12%, на Нидерландия – 5.6%, на Белгия – 3.5% и на Австрия 2.6%. За другите страни, където схемата вероятно ще действа, процентът е под 2 на сто.
И при двете схеми:
• нищо не е гарантирано предварително;
• не е ясно откъде ще бъдат набрани средствата и какви ще бъдат набраните средства;
• „спестовните“ страни членки не са чак толкова спестовни.
Без значение за коя от схемите на раздаване на пари говорим, начините на набирането им са четири:
а) да се намалят разходите, което очевидно няма как да стане,
б) да се увеличат данъците, планирано е поне да има „екологичен данък“ (но неговата стойност не може да компенсира разходите);
в) да се поеме нов дълг, този път от ЕС, т.е. от Европейската комисия, която досега не е правила това,
г) ЕЦБ да монетизира (т.е. да напечата пари), за да изкупи въпросните дългове.
Първите три от тези подходи предполагат в ЕН да са по-единни и съсредоточени при контрола и планирането на публичните финанси на страните членки. А политиката на ЕЦБ вероятно ще доведе до европейско, а може би глобално изкривяване на цените. (Все пак икономиката на ЕС е 22% от глобалната икономика).
I Ефектите от раздаването в България
Първият ефект е свързан с влиянието на планираните субсидии от ЕС. За България, а и за другите страни бенефициенти, прекият ефект е субсидия за партиите и коалициите, които са на власт. Това е по-скоро перспективата за Хърватия: парламентарните избори на 5 юли увеличиха присъствието на управляващата партия в парламента и придадоха легитимност и перспектива за разширяване на водената от нея коалиция.
За България ефектът е само консолидиране на управляващата коалиция при намаляваща вяра, че тя е най-подходяща да управлява страната. Това положение няма да се промени, докато не се проведат избори. Тъй като проблемите тук не са толкова икономически (както в Хърватия – тя е на бюджетната помпа на ЕС от 2013 г.), колкото във върховенството на правото, перспективите пред легитимността на следващото управление не са много обещаващи.
Оттук и вторият вероятен ефект. Въпреки предварително заделените субсидии, България ще има повече от другите страни трудности за достъпа до тях. И за сметка на това ще трябва да се нагажда към новия централизиран фиск и да въвежда нови данъци според изискванията на ЕС, както и към последиците от политиката на ЕЦБ. Тоест хем ще губи сегашните си предимства, хем ще плаща за неефективността на собственото си управление.
Третият ефект е от политическо естество.
Можеш да купиш доверие, когато някой зависи от теб, но не и от избирателите – те винаги са неблагодарни. Това показва дори опитът на Тройната коалиция: най-голямото купуване на гласове на едро бе през 2008 г. – увеличаване на минималните осигурителни прагове на обща стойност за икономиката от 6.5 млрд лв за период от десет години. Този ход не помогна на нито една от партиите в коалицията.
Избирателите са свободни. Ако разчитат на правителството за някакви облаги, колкото повече то раздава средства, толкова повече те могат да искат. Временно разчитащите на договорени привилегии (гилдии или синдикати) вероятно първо ще подкрепят правителството, а след това ще се отметнат.
През март и април тази година политиката във връзка с пандемията не стигна до връщане на пари на избирателите (от фискалния резерв и други налични ресурси), а отхлабването на дисциплината вследствие на общественото недоволство не вещае добри перспективи. Наличните средства ще бъдат похарчени нерационално, новите заеми и субсидии – също.
А следващото правителство, което и да е то, няма да може да свива разходи и най-вероятно ще промени подоходните данъци, за да се представи като „приятел на народа“.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Красен СТАНЧЕВ Източник: www.svobodnaevropa.bg Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.
