Вечерта на 9 март 1985 година в 21:31 часа е извършен най-кървавият атентат по времето на Възродителния процес. Във вагона предназначен за майки с деца на влак № 236, движещ се по линията Бургас-София вероятно някъде преди гара Златица е поставено взривно устройство с часовников механизъм, което трябвало да избухне в момента на преминаването на вагоните през тунела малко преди гара Буново. Забавянето на композицията с 2 минути на гара Златица спасява не един човешки живот – бомбата избухва на открито преди тунела. Убити са 7 души, сред които две глухонеми деца, избягали от пансиона, в който били настанени, за да се приберат в дома си. Има множество ранени.
Това са фактите. Дори така сухо предадени, те са достатъчно ужасяващи. Организатор и изпълнител на акцията е Турското националноосвободително движение в България, нелегална организация, сформирана за оказване на съпротива срещу репресиите от страна на тоталитарната държава.
Предистория
На 30 август 1984 година преди обяд един спортно облечен мъж, с найлонова торба,прекосява перона на ж.п. гара Пловдив и влиза в тоалетната. Мъжът притваря с гръб вратата, изважда от торбата стъкления буркан с взривното устройство и се опитва да нагласи стрелките на будилник “Слава“.
Напрегнат е, в тоалетната влиза шумна група,момчетата свиркат, бутат се в тясното помещение и мъжът замръзва зад вратата. След минута, две трескаво прибира всичко в торбата и напуска района на гарата. Страхът да не го забележат точно сега, когато всичко е готово, го отвежда в друга тоалетна,на хотел “Тримонциум“, където необезпокояван свързва електродетонатора, батерията и будилника.На връщане към гарата мъжът звъни от уличен автомат в Мюфтийството.С подправен глас отправя кратка, недвусмислена заплаха: Обявете се срещу смяната на турските имена, не протакайте, защото ще взривим джамията в Асеновград. След половин час непознатият е в чакалнята на гарата. В дъното на залата има телефонни кабини, наоколо няма хора и той оставя зловещия си товар до близкото кошче за смет. Точно в 13 часа пристига бързият влак за Бургас и мъжът влиза в един от вагоните.Композицията бавно потегля, изправен на отворения прозорец, непознатият хвърля последен поглед на чакалнята и на огрените от слънцето перони с оредяващите пътници. Tой мисли само за едно-дали ще успее съучастникът му, който по това време е Варна с подобен на неговия “багаж“ и със същият будилник “Слава“, който отмерва безмилостно минутите.
В 17:29 ч. на 30 август 1984г. силна експлозия разтърсва чакалнята на гара Пловдив.
Стъкла,бетонни отломки,подова настилка се стоварват върху пътниците,от взривната вълна рухва металния покрив.сред облаците дим се носят викове, стенания, молби за помощ, ужасени хора тичат към улицата,по-далече от мястото на взрива. Пристигат пожарникари, линейки, коли на милицията, плътен кордон от униформени и цивилни стяга района на гарата. В болницата е откарана 50-годишната Добра Василева от Кърджали, починала по-късно от раните си. Тежко ранен е 13-годишният Мустафа Шентюрк от Турция, пристигнал при свои близки. Момчето е спасено, но ослепява с едното око. Близо 40 пътници получават средни и леки телесни повреди и след оказване на медицинска помощ свидетелстват за случилото се.
Половин час по-късно, към 18 ч, на 30 август 1984 г. нова експлозия оглася аерогара Варна.
Този път жертви няма, леко ранени са две жени-Елена Иванова и Елена Владова от черноморския град. При извършения оглед е установено,че адската машина е била поставена в бетонен цветарник на близкия паркинг. Това спасява чужденците и нашите летовници, изпълнили чакалнята на летището.
След двата терористични акта на крак е вдигнат целият оперативен състав на МВР. Извършени са стотици проверки на криминалния контингент, провеждат се обиски и скрито наблюдение на мини, кариери, строителни обекти, казарми, откъдето могат да бъдат изнесени взривни вещества мобилизирана е цялата агентура, затяга се контрола на пристанища, летища, гранични пунктове. Започналото разследване на атентатите не е обнадеждаващо. Многобройните показания на очевидците не дават никакви конкретни сведения за извършителите. Експертите по взривно дело не са единни в заключенията си за използваните експлозиви. Усиленият граничен режим не довежда до задържането на подозрителни лица.
Сигурно е само едно-двете адски машини са с еднаква електрическа схема: часовник, плоска батерия от 4.5 волта и детонатор, възпламеняващ взрива. Самоделните устройства явно са дело на един и същ терорист или на една и съща група, които избират възлови места в страната за да привлекат вниманието на западните дипломатически мисии и чуждите летовници.
След няколко месеца атентаторите отново напомнят за себе си.
На 9 март 1985 година към 21:30 часа взрив избухва във вагон за майки с деца! Край гара Буново, бързия влак номер 236 от Бургас за столицата е на стотина метра от близкия тунел, когато експлозията превръща вагона в купчина изкривени, сплетени железа. Разкъсани и обгорели, на място загиват две момчета-12 годишният Георги Цветков,13-годишният Стефан Стефанов и спътниците им Яворка Петрова, Райна Бозукова, Николай Генков, Стилян Иванов и Емил Николов. Пристигналите на помощ железничари, милиционери и пътниците измъкват от разрушения, димящ вагон още няколко ранени с мозъчни кръвоизливи, счупени крайници и ребра, с нарязани от стъклата тела. Докато в мартенската вечер се носи вой на линейките и пращенето на димящите отломки, отново след половин час силен взрив проехтява във фоайето на хотел “Сливен“ в едноименния град. Сладкарницата на хотела е пълна с хора-от разхвърчалите се витрини, от отломките на рухналия таван са ранени близо 20 души. Мястото на взрива е в гардероба на заведението, стените му поемат взривната вълна и това спасява живота на посетителите,повечето младежи между 16 и 25 години.
Механизмът на атентатите от предишната година се повтаря.
Терористите отново задействат самоделни устройства с будилниците “Слава“,избират пак шумни места и за да подсилят ефекта, нагласяват часовниците с трийсетина минути разлика. Потресът на пострадалите и свидетелите не може да се скрие и на другия ден БТА излиза с лаконично съобщение за “възникнал инцидент в бързия влак Бургас-София”. Всички последвали действия на властите не намаляват, а усилват напрежението: усилени патрули по ж.п гари, летища, автогари, по входните и изходните артерии на големите градове; тотални проверки на автомобили, паркинги, багажни отделения, пощи, товаро-разтоварителни площадки. Напрежението ескалира и от зачестилите анонимни заплахи срещу здравни и учебни заведения, предприятия, детски градини, социални домове.
Прослушването на засечените телефонни заплахи, експертизите на предупредителните писма и листовки не дават кой знае какви резултати, но стесняват кръга на заподозрените в районите с български турци. Атентаторите обаче не нарушават конспиративните правила, те потулват следите си, не предприемат нищо цяла година и чакат удобен момент за новия си удар.
На 31 юли 1986 година на един от плажовете в курорта “Дружба“ пристигат двама мъже.
Мъжете са по бански, без да бързат опъват покривка с инициалите “РСВ“ и нареждат върху нея праскови,една диня, пакет цигари “Феникс“. Останалото, скрито от хорските погледи е в 5-литров гюм за мляко,старателно увит в хартия, найлон и поставен в плетена мрежа. Само двамата знаят какво има в гюма: 2.5 килограма амониева селитра, 5 шашки амонит и скаленит, батерия, детонатор и любимия будилник “Слава“ с нагласени стрелки на 15:30 часа. Върху всичко това са изсипани още 1.5 килограма бентонит, които те са смятали, че ще подсили взрива. Мъжете се препичат на слънцето, изпушват по цигара и тръгват нехайно към морето след трийсетина метра прекосяват на друго място плажната ивица, качват се по 27 години от кървавият атентат на гара Буново бански в паркирана наблизо кола и изчезват от курорта.Зарязаните на плажа вещи са забелязани случайно от летовник в следобедните часове. Той вика момчето, което раздава водните колела на плажа и му казва да прибере чуждия багаж. Момчето събира покривката,пазарската чанта с гюма и ги отнася при себе си до колелетата.
Случилото се по нататък е в свидетелските му показания:
Продължих да работя след това извиках Ангел и му казах,че има забравен багаж. Той поиска да види какво има вътре. От пакета излизаха две кабелчета-едното червено, другото бяло. Всичко това бе поставено в бял прах. Ангел ми каза,че това нещо трябва да се занесе при скалите в края на плажа и да се извика МВР. Аз занесох и оставих там вещите. След това казахме на спасителите да изведат хората от тази част на плажа.“
Така от две години насам за пръв път в ръцете на спецслужбите попада цяло-целеничко самоделно устройство от “серията“ на взривените край Буново, в Пловдив, Сливен и Варна. Експертите по терора още същия ден ще разгадаят “мълчанието му“ и пропуска на атентаторите:взривът е бил затегнат прекалено много към капака на будилника с тиксо и той спира преди фаталния час 15:30. В противен случай адската машина е щяла да нанесе поражения в радиус от 100 метра.
Горещи следи
Находката на плажа е най-ценният подарък за двете специализирани звена по борба с терора в МВР и в Главно следствено управление. След огледите, експертизите и многобройните разговори със свидетели, започват издирвателни мероприятия с установяването на редица неизвестни:откъде са получени взривните материали, детонаторът, будилникът “Слава“, кой е конструкторът на наглед простото,но безупречно действащо самоделно устройство, как се е озовало в гюма минералното вещество бентонит, което е служело повече за камуфлаж?
Нареждането на оперативната мозайка започва с наи-незначителната вещ-пазарската чанта, изплетена от сезалово влакно. Установено е, че такива “сезалки“ се плетат само в Асеновград и майсторите им са местни жени, които ги разнасят по пазарите. Там е пуснато и последното анонимно писмо за подготвян терористичен акт през 1984 година. Към джамията в града е насочена и онази телефонна заплаха, часове преди експлозията на пловдивската гара.
В Пловдив, на автогара “Юг“, преди време е открит ожулен куфар и като не научават нищо за собственника му, оперативните работници го прибират в Окръжното управление на МВР. Същият този прашен, черен куфар се превръща в ново парче в мозайката. Съдържанието му е сиромашко, но насочващо към определени райони на страната. Вътре има пожълтели царевични листа,книжен канап, найлонова пазарска чанта на ивици, стар гумен тампон за „Лада“, спирателна “обувка“ за ж.п. транспорта и смачкано парче от първата страница на официоза – вестник “Работническо дело“ с дата 28 февруари 1984 година.
С подобна спирателна “обувка“ е направен опит за предизвикване на катастрофа край Айтос и сега оперативните служби проверяват множество гари по линията Пловдив-Бургас. Оказва се, че “обувката“ в куфара е ремонтирана в депото на бургаската гара “Владимир Павлов“. Върху откъснатото парче от “Работническо дело“, до заглавието на вестника, незнаен пощальон е написал цифрата 90-вероятният адрес на получателя и това е поредният къс от мозайката, наслагват се и други подробности: взрив като намереният в гюма, се използва при пътно-строителни работи в Бургаско. Сходни детонатори има и в местната фирма “Върли бряг“. След седмици денонощна работа,със зашифровани проверки, експертизи и “пресявания“ на абонатите за вестник “Работническо дело“ липсващото звено във веригата Асеновград-Пловдив-Бургас е намерено.
В Бургас в жилищен комплекс “Изгрев“, блок 58, апартамент 90 живее Елин Демирев Маджаров с предишно турско име Емин Мехмедали Али. Същият е бил задържан след терористичния акт в бургаския супермаркет “Младост“ през 1985 година, но е осъден незнайно защо за валутно престъпление. Маджаров е продавач на сладолед в автогара “Запад“ и ползва същите покривки с инициалите “РСВ“ като намерените до адската машина на плажа в курорта “Дружба“. Бивш сервитьор от елитни бургаски заведения, преквалифицирал се в сладоледаджия Маджаров има роднини в Асеновград, на които неведнъж гостува. Той не криел протурските си настроения и често повтарял, че тази работа със смяната на имената върви на зле и няма да мине без последствия. Оперативните работници и колегите им от следствието са шокирани от следващият факт-Елин Маджаров се оказва бивш агент на Държавна сигурност! Нещо повече, той поддържал връзки с хора от турското консулство в Бургас, пътувал често из Североизточна България, събирал и предавал сведения за лица, изповядващи исляма, които имали желание да се изселят от страната. В двойната си игра Маджаров явно някъде е сгафил, за да стигне до количката за сладолед и после да нанесе ответните си удари. Един преглед на работното му дело в ДС и последвалите графологични експертизи показват, че той е автор на няколко от заплашителните писма до Тодор Живков и Димитър Стоянов в периода 1976-1984 г.
Така се стига до образуваното следствено дело номер 72 от месец април 1987 година и до последвалата спецоперация “Двуличник-87“ по обезвреждането на терористичната група. Установени са връзките на Елин Маджаров с Алцек Чакъров с турското име Аптула Аптула Чакър-моряк в “Океански риболов“ Бургас, а по-късно и със Сава Георгиев от село Череша с бивше турско име Саафет Реджеб Реджеб, строителен техник, помогнал със съвети за направата на първите самоделни устройства. В полезрението на антитерористите попада и Севдалин Алипиев-брат на Маджаров, донесъл отровата за вододайната зона на село Люляково. Оперативните действия по разкриването на атентатите водят до поредния шок-морякът Алцек Чакъров се оказва действащ сътрудник на Държавна сигурност?! Съчетал в едно бомбаджийството и агентурната деятелност, под псевдонимите Аптула, Дениз, Моряка, той работи и за турското разузнаване.
Нататък всичко се решава за броени седмици. Елин Маджаров и Алцек Чакъров са поставени под непрекъснато наблюдение и оперативен контрол. Засичат се срещите им по заведенията, хората които ги посещават в жилищата им, телефонните разговори, всяко тяхно излизане извън Бургас. При един запой двамата обсъждат подготовката за нов терористичен акт, започва препирня за избора на обекта и Елин Маджаров споменава човека, който трябва да им помогне. В началото на август 1987 година атентаторите тръгват с кола към Айтос, Карнобат, Сливен и търсят по магазините будилник за взривното си устройство. Любимият им будилник “Слава“ намират чак в Созопол и като го купуват отказват предложената им гаранционна карта, в която трябва да попълнят адрес.
През цялото време те са следени от разстояние и така в оперативната мозайка е сложено най-важното, липсващо парче, което безспорно ги сочи като изпълнители на атентатите. На 13 август 1987 г. Елин Маджаров и Алцек Чакъров са задържани при безшумна спецакция и веднага изпратени в София. На 19 август е прибран и съучастникът им Сава Георгиев, който още при първият разпит признава,че в дома му е скрит пакет с взрив, а край родното му село Череша са направили изпитание на първата бомба-самоделка. Започват обиски, събиране на веществени доказателства, издирване на свидетели, очни ставки, следствени експерименти. Задържани са помагачи на терористите-приятелката на Маджаров, Севда Латинова и Милко Вълканов, който им доставя взривни материали от обект на “Пътно строителство“, без да знае за какво ще бъдат използвани.
“Животните на село имат краста и ветеринарът каза да ги мажем с амонит“-тази легенда на Севда Латинова сработва и Милко Вълканов дава колкото му поискат. После се сепва и вместо взривно вещество им пробутва безопасният материал бентонит, оказал се по-късно в онзи зловещ гюм на плажа в “Дружба“.
В следствието се озовава и Никола Демирев от град Болярово, Ямболско, снабдил атентаторите с двайсетина детонатора, огнепроводен шнур, патрони, взрив. Осъжданият за друго престъпление Демирев заявява пред следователите, че е бил заблуден от Маджаров, поискал детонаторите и фитила за прокопаване на кладенец. През следователския кабинет преминава и един офицер, който чрез второ лице дава взривни материали на терористите, без дори да ги познава. Непонесъл мисълта, че дори и неволно е спомогнал за убийството на толкова хора, офицерът се хвърля през прозореца по време на разпит. Умира на място, пред сградата на Главното следствено управление.
Двамата атентатори-бившият и действащият агент на Държавна сигурност са с по-здрави нерви и не чак толкова потресени. За това говорят и десетките протоколи за разпити:
“Въпрос: Маджаров, защо оставихте взривното устройство във вагона за майки с деца?
Отговор: Не съм го избирал специално, в него имаше най-много свободни места.
Въпрос: Вагонът е бил с по-малко заети места, но Бургас е началната гара, до Сливен и по-нататък би могъл да се напълни. Взехте ли предвид тези обстоятелства?
Отговор: Беше ми все едно дали ще се качат или не повече хора. За мен беше важно, че в момента с по-малък риск щях да реализирам замисленото от нас.“
/из разпит на 16 ноември 1987 г./
Такава е “желязната“ логика на терористите и при неуспешния опит за атентат на плажа в курорта “Дружба“. Потвърждават я изнесените факти на едно от съдебните заседания. Отговаря пак Елин Маджаров:
“ – Имаше ли много хора на плажа?
– Имаше, но бяха разредени, може би бяха отишли да обядват, защото ние пристигнахме към 1 ч. на обяд.
– Не допускахте ли, че хората ще се върнат,след като обядват, пак на плажа?
– Не сме обсъждали. Гледахме по-скоро да оставим взривното устройство и да се приберем.
– След като разбрахте, че във вагона са загинали доста хора, защо занесохте взривното устройство на плажа?
– Чух, че на закрито дава силно поражение. Нали после разправяха, че във влака щяло да стане много лошо, ако е гръмнало в тунел. На открито силата е по-малка. Искахме да се гърми само за паника, да се види и чуе от повече хора, да направи впечатление на туристите, та да знаят и в чужбина, не само в България“.
Не по-малко откровен,смразяващо точен в отговорите си е и Алцек Чакъров, който се признава за виновен и е готов да направи пълни самопризнания:
“През деня, не мога да си спомня в колко часа, от Бургас с моята кола с Елин отидохме до “Дружба“, Варна. С Елин не се бяхме разбрали къде точно щяхме да поставим взривното устройство, но това щеше задължително да бъде място, на което има много хора,за да предизвика жертви, това ни беше целта с тези взривни устройства и при двата случая.“
Третият участник в терористичната група, строителният техник Сава Георгиев, по време на съдебните заседания уплашен отрича дадените показания в следствието, развива нова версия, прехвърля отговорността за атентатите върху другите двама:
„- Казахте ли на Елин Маджаров и Алцек Чакъров, че това взривно устройство може да направи големи поражения,да убие хора?
– Те от мен по-добре знаят. Сега се правят на вода ненапита.
– По-спокойно. Не Ви питам дали те са знаели, а дали вие им казахте? Показахте ли на Алцек схемата на закъснителното устройство?
– Да. Той от мен по-добре разбра.
– И какво правихте Вие, докато те изработваха взривното устройство в дома на Елин? (двамата “конструктори“ майсторят адската машина не къде да е, а в детската стая).
– Гледах едно списание, което ми дадоха, Алцек направи всичко. Аз само свързах батериите и крушката светна.
– А те казаха ли Ви къде ще оставят взривните устройства?
– Абсолютно нищо не ми казаха. Много лесно щях да се справя, ако знаех.
– Как?
– Щях да ги заплаша,че ще ги обадя на властта.“
/из съдебно заседание на 6 април 1988 г./
Нищо подобно не предприема “техническият съветник“ Сава Георгиев. Той просто уплашен моли съучастниците си да не прекаляват с чашките и с приказките, да не се движат заедно към набелязаните обекти, защото лесно могат да бъдат разкрити.
В съдебната зала свидетелстват и близките на загиналите в терористичните актове на ж.п. гара Пловдив и във влак номер 236 край Буново. Потресаващи са думите на Янка Тончева, майка на убитият 12-годишен Георги Цветков:
„В същия ден, в пет следобед, дойдоха двама следователи и започнаха да ни разпитват как са облечени децата. Накрая ни попитаха дали имаме нещо за пиене, да сме вземели по някоя глътка, така, за успокоение. „Дошли сме каза да ви водим в моргата“. И тогава започнаха едни писъци…знаете…само от едната страна като го погледнеш, само тогава приличаше на себе си. Другото дете, казват съвсем не можело да се познае…“
Пред атентаторите на подсъдимата скамейка застават, подкрепени от придружители, осакатени хора, други загубили слуха и говора си, отговарят на въпросите само с бележки. Думите им не се нуждаят от коментар:
„След експлозията паднах в коридора. Посипаха ме стъкла, отломки от тавана, вагонът пламна. До мен в купето стенеше някаква жена, молеше за помощ, после замлъкна. Запълзях на колене, стигнах издънената стена и се изтърколих край линията“.
„Пътувахме заедно със съпруга ми. Само той загина. Аз бях в следващия вагон. Получих мозъчен кръвоизлив, счупено ребро. Сега съм инвалид.“
„Когато стана взривът в чакалнята на гарата в Пловдив, вземах билет от гишето. Не мога, трудно ми е да кажа… Витрините се пръснаха, напълни се с дим, нещо ме захвърли на пода. После изнесоха детето и една жена с почернели, изгорели дрехи…“
„Мъжът ми е така от три години. Не чува, едва говори, оня кошмар все е в него. Тогава го открили под седалката, в горящия вагон.“
Атентаторът Елин Маджаров все по-трудно издържа на разказаното, а върволицата от пострадали, свидетели не секва и всеки минава пред скамейката на подсъдимите, обръща се, мълчаливо втренчва поглед в терористите. Маджаров плаче, моли да го изведат от залата:
„Осъзнах грешката си. Видях хората, пострадалите, близките на жертвите. Не е лесно. Видях мъката им. Разбрах какво сме им причинили, от техните думи, от техните сълзи. Това е за мен една огромна, вечна скръб. Виждал съм хора, правят си татуировки по ръцете, краката. Аз си направих татуировка на сърцето“.
И все пак Елин Маджаров се надява на снизхождение, търси оправдание, съчувствие от съдебните заседатели:
„Не съм мислил непременно да хора да убивам-целта ми беше да има паника и шум. За жертвите не мислех. Повече пострадали-повече коментари. Те ще ми дадат смъртно, то е ясно. Не може ли някой да помогне, ако имам връзки. Било прокурор, министър или друг човек. Би било хубаво да ми заменят смъртната присъда с примерно 20-годишна присъда, но народът ще ми иска смъртна.“
При откриването на съдебният процес оперативните материали за дейността на терористичната група са набъбнали до над 200 тома, а само писмените доказателства стигат 25 тома. В своята обвинителна реч прокурорът иска най-тежкото наказание за подсъдимите:
„В продължение на 12 дни пред вас се редят случаите. Вие имате право да кажете на Темида този път да свали превръзката си, за да види и тя, как на един стълб на перона на гара Буново е размазан детски мозък.“
Когато показали снимките от този албум на жената на Елин Маджаров, тя е заявила: „Смърт за този звяр“, а този звяр е нейният съпруг.
Не само броят на жертвите трябва да се има предвид. Пред вас застана 60-годишният полковник, подпрян от съпругата си като труп и трябваше да разговаряте с него чрез бележки. Минаха жени като сенки, които вече четири години не могат да стъпят на краката си. Ами всички ония, които нощем чуват взривове и още се стряскат! Но вие сте длъжни в името на народа, да постановите тази присъда.“
Съдът постановява на 25 април 1988 година:
Смърт чрез разстрел за Елин Маджаров, Алцек Чакъров и Сава Георгиев; 6 години лишаване от свобода за Севдалин Маджаров, 2 години лишаване от свобода за Никола Демирев Николов и една година за Севда Латинова и Милко Вълканов. Смъртната присъда не подлежи на обжалване и е потвърдена от Държавния съвет на НРБ. Според съдебните власти Маджаров, Чакъров и Георгиев са разстреляни в началото на септември 1988 година в Софийския затвор и телата им са изпратени за кремиране. Следствено дело номер 72,събрало над 2000 страници е засекретено и малцина са посветените в него. На пръсти се броят хората, видели работните дела на агентите Елин и Алцек, а така също и оперативните дела на ДС „Мерзавци“ и „Двуличник“срещу членовете на терористичната група.
Без публичен отговор остават въпросите: кой финансира атентаторите и кои плащаха тлъсти хонорари на защитниците им по време на съдебния процес; тайна ли бяха за спецслужбите ни срещите на Алцек Чакъров с турския разузнавач Кадир Сойлу от консулството в Бургас и защо Алцек Чакъров е бул включен от ДС в оперативно-издирвателните мероприятия срещу собствената му терористична група?
Защо и до днес всички материали за „Мерзавците“ и „Двуличник“ в следствието и съда се пазят ревниво от чужди погледи и само сензация ли е версията, че тримата терористи може да не са разстреляни, а да са станали разменна монета във височайш пазарлък с комшиите на юг? Случайно ли е изявлението на такъв опитен политически играч като Ахмед Доган, добре запознат с агентурните превъплъщения, който не се поколеба да каже: „За мен въпросът е открит от гледна точка на доказуемостта на тяхното престъпление като терористи. Аз не съм чел това дело. Преди няколко години сме го искали, но никой не се е докоснал до него.“
Тези думи водачът на ДПС изрича на 6 септември 1998 година на събор в село Трънак, когато бе демонтиран постаментът върху чешмата-паметник с имената на тримата терористи. Убийците на деца бяха увековечени (1993 г.) с паметник в родното им село Трънак (общ. Руен) и ежегодно чествани като невинни жертви, като герои, като… борци за свобода! С постановление на Бургаския окръжен прокурор Емил Христов от чешмата бе заличено и посвещението на турски език: „С безкрайна признателност към падналите на 6 септември жертви за права и свободи.“
Прокурорът Христов не прие гневните реакции на лидерите на ДПС за “вандалщината“ върху чешмата и отсече пред журналистите:
„Не мога да допусна в моя съдебен окръг да има плоча с имената на терористи!“.
Един от организаторите на събора в село Трънак бе Сабри Мехмедали беше областен лидер на ДПС в Бургас. След съдебния процес през 1988 година Сабри Мехмедали (Севдалин Маджаров) влиза в затвора и е амнистиран от тогавашния президент Желю Желев. Според хора от спецслужбите Мехмедали също е бил агент на Държавна сигурност.
Интересна е позицията на българската държава по тези терористични актове след 1989 г. Нашите държавни мъже се оказват фурнаджийски лопати и се въртят насам-натам все едно, че не става въпрос за ОСЕМ УБИТИ НЕВИННИ ЖЕРТВИ И 51 РАНЕНИ?!
Тероризмът е тероризъм и трябва да се наказва строго, независимо дали някой смята, че това е борба за някаква си свобода или борба против комунизма. Атентатът в Сарафово не прави изключение … Простото правило е, че има ли невинни жертви, трябва да има възмездие.
Използвани са материали публикувани в сайта rodnoto.com и podlupa.bg
Източник: http://pan.bg
