Тя танцува. Но не просто за удоволствие, за нея това е щастие, начин на живот. Тя учи деца да танцуват, за да живеят и те щастливо. Иска това за всички, дори за тези, които имат увреждания. Затова, с вдъхновение и хъс, с нея започват да танцуват и деца в инвалидни колички.
Милена Георгиева е треньор и хореограф по спортни танци. А вече от 15 години претворява танца в рехабилитация на деца и младежи с различни увреждания -двигателни, зрителни, слухови. Това е кауза, с която помага за тяхното физическо здраве, но и за да се чувстват пълноценни и да се усмихват.
Родена е на 28 ноември 1983 г. Завършила е средното си образование в 153 Профилирана гимназия „Неофит Рилски” в София и висше в Националната спортна академия – с магистърска степен по високо спортно майсторство с профил треньор- хореограф по спортни танци. Има и бакалавърска степен в УНСС специалност „Фирмено управление“.
Категоризиран треньор е, съдия и член на УС на Българска федерация по спортни танци. Член на Българската професионална танцова асоциация. Член и лицензиран съдия към Световния танцов Съвет (World Dance Council).
Представлява България на открити, eвропейски и световни шампионати към WDC от 2008 г. Заедно с Николай Йорданов са шампиони на България за 2007-2011 г. за професионалисти по стандартни танци. А през 2008 г. става европейски шампион на турнира за хора с инвалидни колички в Малта.
Милена Георгиева разказа пред Свободна Европа, че идеята да се обучават деца с увреждания не е нейна, а на преподавателката по „Адаптирана физическа активност“ в НСА Камелия Константинова, от времето, когато е нейна студентка.
„Тя, така да се каже, ме вербува, на мен ми беше много интересно, влязох веднъж в тренировъчната зала заедно с моя треньор тогава – Златин Костов, и с Димитър Желев, и оттам-нататък бях една от тях. Нямаше как да не се присъединя, когато видях тези лъчезарни танцуващи хора, които искат да бъдат щастливи“, казва тя.
Това е началото, което няма край. Прекъсва само за кратко, когато Константинова заминава и вече няма такъв профил в НСА. Но скоро след това Милена прави свой клуб – „ProDance-М“, и започва да обучава деца – и без увреждания, и с увреждания.
„Идеята е да създадем приятна среда за всички, да бъдат заедно, да се забавляват и да възпитаваме децата, които нямат увреждания, че другите не са различни, не са болни или заразни, а са едни от нас и трябва да бъдат приемани, както всеки от нас. И другите деца в клуба ги приемат без никакви предразсъдъци. И аз не приемам децата с физически проблеми като нещо специално, те са като всички останали. Всички са мои деца, независимо, че някои вече са на 18-19 години. Прекарват голяма част от деня си с мен, заедно сме и на лагери, състезания“, добавя инструкторката по танци.
Всяка година, до преди пандемията, всички клубове правят годишен концерт и там децата в инвалидни колички правят демонстрации, с помощта на други деца или треньори. Искат сега тази традиция да продължи.
Милена казва, че това дава на тези деца увереност, че са значими и важни за някого, дава им спокойствие, социален контакт, имат приятели, откриват много сходни черти с тях и са заедно и извън залата. Заедно с нея всички деца от клуба ходят на разходки, басейни, пикници.
„Приятелството, което остава, е много повече от самия спорт, който, разбира се, има големи ползи да се раздвижват и развиват, помага им да се адаптират към упражненията, които трябва да правят заради своите проблеми“, казва още Милена.
23-годишната Цветелина Кузева – нейна ученичка, разказа пред БНР:
„Запалих се по танците, макар че в началото беше ми трудно, но се свиква с времето. Много е приятно. Иначе обичам да слушам музика, да си говоря с хора, да излизам… Бих казала на всички хора – да си следват мечтите и да ги сбъдват“.
Това, което прави Милена, не изглежда никак лесно. Но тя с лекота казва:
„Не виждам нещо, което е лесно в живота, това е едно предизвикателство, приятно нещо, което можеш да подариш на околните – танците са щастие, емоция, която те разтоварва от напрегнатото ежедневие и задачите и контактът, който преживяваш, не може да се сравни с нищо друго“.
Готова е да приеме още деца, не работи само с такива с ментални увреждания. Но казва, че с удоволствие ще танцува с още млади хора, който имат физически проблеми, и който има желание, би се радвала да се свърже с нея.
„Учим се взаимно, както аз тях, така и те мен – на съпричастност, на борбеност. Те са много борбени, не са от хората, които непрекъснато мрънкат и се оплакват. Напротив – намират начини да се усмихнат, да дадат позитивна нагласа на хората около себе си, да им дадат сила и да ги накарат също да се усмихват. А това е нещо, което искам да виждам във всички хора, те успяват и заразяват и мен, и другите деца, това ми е предостатъчно“, казва още Милена.
Едно от най-ценните неща, които й остават от контакта с тези дечица, са думите, които чува от едно от тях, което страда от церебрална парализа.
„Каза ми: „Како Милена, като порасна, искам да стана като Вас!“. Това е нещо, което ме докосна страшно много, защото да разбереш, че някой иска да ти подражава, означава, че си му дал много, добър пример. И това е много ценно“, казва треньорката.
