Снимка: Bloomberg |
Може ли да се купи класa, се пита Раймър Ригби на страниците на Financial Times.
Поредица от финансови скандали, включващи новобогаташите и британското кралско семейство, предполагат, че някои все още мислят така – и вярват, че чек за благотворителност или отписване на заем е цена, която си струва да се плати за социално издигане. Или просто покана за сватба.
Става въпрос за дългогодишната неформална договореност между самоизградилите се и аристокрацията: ние ще донесем парите, вие осигурите щемпелът.
Краят на 19 век е златната ера за това. Американският див капитализъм набираше мощ, докато британската аристокрация беше в упадък. През 1874 г. татуираната Джени Джером, дъщеря на финансист от Ню Йорк, се омъжва за лорд Рандолф Спенсър Чърчил. По-късно същата година тя ражда Уинстън Чърчил. А през 1895 г. Консуело Вандербилт, дъщеря на американския милиардер Уили Вандербилт, се омъжва за Съни, херцог на Марлборо. Такива женитби са станали толкова често срещани, че жените били известни като „доларови принцеси“.
Да се обградиш с кралски особи и аристократи не е бил единственият начин да се издигнеш класово. Можете – до известна степен – да се присъедините към тези групи чрез механизми като британската система за отличия. Това моментално носи статут, дори ако сте си изцапали ръцете в най-мръсните индустрии.
Но това беше тогава. Както при самите кралски особи, титлите може да губят блясъка си. Ако сте с модерен успех в бизнеса, искате ли да се присъедините към така нареченото благородство, чиито най-изявени членове са олигарси и политически приближени?
Винаги е имало полъх на кичозност в излъскването на социалния имидж, за да съответства той на богатството. Скандалите около купуването на отличия доведоха до прекратяването на тази практика през 20-те години на миналия век. Но сега е много по-трудно, като уважението почти е изчезнало, а блясъкът на социалните медии е вездесъщ.
Сър Джеймс Дайсън е пример за това колко противоречиво може да стане. Неговата смесица от предприемаческа изобретателност, рицарство и състояние е христоматийна, с модерен привкус. И все пак това е неудобно спрямо неговите по-скорошни начинания, като преместване на бизнеси в Азия и размяна на приятелски текстови съобщения с премиера Борис Джонсън относно решаването на данъчни проблеми.
По-ясен е милиардерът Евгений Лебедев – сега лорд Лебедев – роденият в Москва собственик на вестник и син на бивш офицер от КГБ. Лебедев беше номиниран от Джонсън за доживотнa титла през 2020 г., но може да се каже, че тази чест не подобри репутацията му и всъщност това опетни институцията – Камарата на лордовете.
Обратният подход, може би, е изобщо да не се пришивате към висшата класа. Британският милиардер от търговията на дребно Майк Ашли – вероятно най-известен с това, че е изпил 12 халби бира преди бизнес среща – едва ли ще бъде удостоен скоро със звание. Но с Ашли поне знаеш какво получаваш. Може би урокът е, че няма нужда да се облагородявате, ако сте последователни – все пак можете да се окажете по-благонадеждни от онези, които са се опитали да разкрасят биографиите си.
В САЩ много от свръхбогатите изглеждат по-щастливи да се отдадат на демонстрации на статус, които не са очевидно свързани с понятията за класово или социално издигане. Примерите включват парадирането на Лари Елисън със суперяхтата си и пререканията на Илон Мъск с Twitter, които кулминираха с покупката му на платформата за микроблогове.
Но може би нашите представи за социално катерене трябва да се променят. Хари и Мегън може и да изпаднаха в немилост пред някои от старата британска аристокрация, но голяма част от новата калифорнийска аристокрация смята, че са просто страхотни.
За тези, които искат по-стара версия на американския стремеж към класа или статус, най-добрите модели може да са Бил Гейтс или Уорън Бъфет. Раздавате по-голямата част от богатството си, като по този начин го правите по-класно. Всъщност нито Гейтс, нито Бъфет реално имаха нужда да се облагородяват. Бащата на Гейтс е бил известен адвокат, а майка му е била от известна банкова фамилия, докато Бъфет-старши е бил член на Камарата на представителите на американския Конгрес.
Въпреки това има много какво да се каже за раздаването на (почти) всичко. В наши дни Андрю Карнеги е запомнен повече като филантроп, отколкото като индустриален барон-разбойник, докато много от съвременниците му се помнят с второто, дори и онези, които са се оженили за аристократи. Но раздаването на всичко е трудно и не толкова забавно, колкото построяването на космически кораби.
