ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 23, 1991 г.
МОИТЕ КОНТАКТИ С ПОЕТА ИВАН МИРЧЕВ
В архива си пазя стихотворението „Македония“ от Иван Мирчев /сп.“Родина“, февр. 1932, бр.7,с.3/. То ме развълнува с патриотичното си съдържание и ми направи впечатление със своите особени художествени качества. И събуди у мен симпатии към автора – дълбоки и трайни. По това време поддържах връзки с най-изтъкнатите писатели комунисти в София. Един от тях, литературният критик Борис Делчев, особено високо ценеше творчеството на двамата Ивановци. При срещи той не пропущаше случай да ме задължи да ги поздравя. Става дума за времето, когато в София бе основан Съюз на трудово-борческите писатели, а в Стара Загора – негова секция /22.V.1932/. Ние, хората от секцията, имахме нужда в Стара Загора да общуваме творчески с утвърдени писатели, за да се учим на майсторство и да влияем по посока на „новото реалистично и борческо антифашистко изкуство“. Аз трябваше да се сприятеля с Иван Мирчев. Имах прекрасен повод: да му предам поздравите на Борис Делчев. При Иван Хаджихристов това не ме затрудняваше: той беше библиотекар, а аз – редовен посетител на библиотеката. Нещата с Иван Мирчев бях по-сложни. Той, човекът от БНБ, който всеки месец разписваше талона от пенсионната книжка на неграмотната ми майка, за мен беше далечен и недостъпен. Следях неговата поезия от публикации тук и там. Не бях пропуснал и „Марш на верейци“ /“Агитационен лист на Верея“, 1921, втора публикация 1932/, написан реалистично, свежо. По-задълбочено се запознах с поезията му през 1942 година, когато се появиха стихосбирките му „Кажете небеса“ и „Сонети за житото“. През пролетта на 1943 година /19.ІV./ бях арестуван във ф-ка „Мебел“, където работех, и бях откаран в Еникьойския концлагер. Наесен бях освободен, но вратите на фабриката бяха затворени за мен като неблагонадежден. Постъпих на работа в иконописното ателие на художника Господин Георгиев. Там ние често разговаряхме и за поезия. Имаше какво да одумваме и на какво да се възхищаваме. Не можехме да проумеем как е възможно след осемчасов „арест“ сред цифрите на една банка да си в състояние да твориш поезия. Аз окачествих това трудолюбие на Иван Мирчев като особен род героизъм. В иконописното ателие често ни спохождаше художникът Димитър Караджов, зет на Иван Мирчев. Понякога идваха и двамата. Именно тогава, в това ателие, видях за първи път „в цял ръст“ далечния и недостъпен за мен човек от БНБ. Чрез тези посещения между нас се създаде известна близост. И при случайни срещи на улицата ние се спирахме и разговаряхме. Веднъж споделих с поета мнението си за „Кажете небеса“ и „Сонети за житото“. То бе изпъстрено и с критични бележки, казани, естествено, много внимателно. Не можех да крия предпочитанията си към реалистичните навеи в поезията му. Общото впечатление, което е останало в паметта ми от тези разговори, с едно категорично недоволство на поета от това, което бе вече постигнал. Той търсеше все по-високи върхове. И още нещо – не умееше да се защитава. Когато му намекнах, че „земите кървави“ /Изпращане“/ са в противоречие с лексиката му на символист, той замълча. Не само защото не умееше да се защитава. Задръжки в нашите отношения не се получиха: те се развиваха нормално. Като илюстрация на тази мисъл мога да се позова на обстоятелството, че на 1 януари 1944 година Иван Мирчев ми подари с автограф две от своите стари книги: „Видения“ и „Отстранена земя“. На 19 октомври 1944 година в кабинета на Иван Мирчев, началник на Радио Стара Загора, поставихме началото на литературния кръжок „Георги Бакалов“. Като организатор на кръжока, аз набелязах хората за учредителното събрание. При обсъждането на списъка, на което присъствува и Иван Хаджихристов, Иван Мечев „предложи“ да не каним Иван Мирчев, заради „синеоките рицари“. /Имаше предвид „Балада на освобождението“, „Златорог“, 1943, кн.4, с.47/. тогава той беше сътрудник на ОблК на БКП, а аз – безпартиен комунист. Фактически Мечев ме обвини в недостатъчна бдителност. И аз се реванширах, като „предложих“ да не каним и Георги Илиев. позовах се на незначителен повод. Останали сами, с Иван Мечев си разменихме остри реплики. И решихме по този въпрос никога повече да не говорим, защото в тези дни някой можеше от бълхата да направи слон и да се стигне до нежелателни последици, каквито по-късно се случиха в София с някои писатели /Димитър Талев/. А ако в по-близкото или по-далечно бъдеще се заговори около този факт, ще се плете интрига. Въпросната балада на Иван Мирчев навярно е писана през 1941 г., когато се създаде илюзорно впечатление, че изгрява щастливият ден за България. Голяма част от интелигенцията и народа у нас, и в Македония, преживя мигове на еуфория. Именно тогава Иван Мирчев бе написал своята „Балада на освобождението“. Животът му предложи възможност да се прояви като поет-патриот, да пише ангажирано за реални неща от реалния живот. И той не пропусна своя шанс. В това е неговият „грях“. След учредителното събрание, по-точно след моето назначаване за библиотекар на читалище „Родина“ /февр.1945/, животът на литературния кръжок „Георги Бакалов“ потръгна нормално. На неговите събирания канех всички по изработения от мен списък – и Иван Мирчев, и Георги Илиев. През тези дни Иван Мирчев идва у нас и ми поиска „Моторни песни“ от Н.Й.Вапцаров или стихотворения от някой друг поет комунист. Година по-късно /1945/ поставихме началото на „Литературен подем“. Още в първия брой публикувахме две стихотворения от Иван Мирчев, които аз лично поисках от поета. По повод 10- и 20-годишнината от създаването на кръжока издадохме два сборника „Литературна Стара Загора“. На мен беше възложено да организирам и редактирам сборниците и свобода да си избера сътрудници. Не случайно предпочетох Иван Мирчев като поет, а Трифон Даскалов като белетрист. Тук му е мястото да спомена, че Георги Илиев бе включен в ръководството на Съюза на литературните кръжоци в България, Иван Хаджихристов – в редколегията на „Литературен подем“, а Иван Мирчев си оставаше незабелязан. Такава беше съдбата и на Борис Бакалов. През 1957 година Иван Мирчев ми написа оценъчна бележка за Богдан Баров, а през 1962 – бележка за редактираното от него някога литературно сп. „Хризантеми“ – неща, които съм ползувал в своите изследвания и са запазени в моя архив. През последните години Иван Мирчев беше обект на изключително внимание и отрупан с отличия. /На едно от предложенията за награждаването му стои и моят подпис./ Но именно тогава той често попадаше в обкръжение на любители на дребни интриги. За тях фактът, че Иван Мирчев не присъствувал на учредителното събрание на… един кръжок, беше обстоятелство, зад което може би се крие някаква скандална история. Не даваха покой на поета, за да измъкнат нещо от него. На техните непрестанни въпроси „Защо?“ той обикновено отговаряше: „Не ме признаваха за поет, но по-късно ме признаха“. Тези разговори ставаха в кафене „Пегас“. Ставаха пред мен, но аз не им обръщах внимание, защото бяха кафеджийски. Но каква беше моята изненада, когато видях интригата в едно академично издание, разположена удобно с претенции на самата чиста и пречиста истина. През ония дни, когато създадохме литературния кръжок „Георги Бакалов“, аз – безпартийният и безработен комунист – само гледах как се разграбват държавни длъжности. Но от академичното издание научих за себе си, че тогава ставало онова, което кажел Коняров!!! И още нещо – Иван Мирчев, жестоко притиснат, трябваше да каже кой през 1941 година е освободил Македония. И не се е сетил вместо отговор да зададе въпроса: „А кой освободи /реално/ Добружда?“ Моите контакти с Иван Мирчев винаги са били коректни и непомрачени от нищо. В подкрепа на това твърдение ще се позова на обстоятелството, че през 1976 година /16 ноември/ Иван Мирчев ми подари с автограф книгата си „Гнездо от съчки“. Моите симпатии към Иван Мирчев – дълбоки и трайни, формирани през 1932 година, си останаха непроменени до края на неговия живот. Те си остават непроменени и сега, когато той не е между нас със своето творчество.
Констанатин КОНЯРОВ
Моите контакти с поета Иван Мирчев
