Преди 100 години, на 26 ноември 1924 г., Монголия се обявява за „народна република“. Името на столицата ѝ остава Улан Батор, което в превод означава червен герой. Въпреки това миналото на страната, свързано със Съветския съюз, често се описва като „забравено“.
Джонатан Адълтън, посланик на САЩ в Монголия от 2009 до 2012 г., казава пред Радио Свободна Европа/ Радио Свобода (RFE/RL), че миналото на страната, свързано със Съветския съюз, често се пренебрегва.
Той обяснява това, че „фигурата на Чингиз хан е тази, която заема най-голямо място в представата на останалия свят за Монголия. Нищо никога не може да засенчи или замени този образ като основна характеристика на монголската история“.
Адълтън казва още, че заради отдалечеността си и факта, че Монголия никога не се е присъединява към Варшавския договор, странат „никога не е влизала в масовото въображение по отношение на това какво означава да бъдеш „съветски сателит“. Варшавският договор е еквивалента на НАТО в Съветския съюз – военен съюз на страните, които след Втората световна война остават под съветско влияние.
През 1924 г. слабо населената територия на днешна Монголия е преживяла години наред като поле на сблъсък между Китай и сили от двете страни на гражданската война в Русия. Де юре регионът остава част от Китай.
През 1924 г. монголското номадско население е изправено пред такава несигурност, че един млад чиновник залива със студена вода грандиозната декларация на комунистическото правителство за „народна република“. Той задава въпроса:
„Но какво е република? Със сигурност това е непознато в провинциите.“
Той призовава народните представители да обяснят на монголските селяни „целта и значението на новата форма на управление“.
Една от първите проучвателни мисии на Кремъл в Монголия докладва на съветския лидер Йосиф Сталин, че територията, за която Китай претендира, би била полезен „буфер по южните граници на нашата страна“, който може да гарантира, че съветските и китайските войски няма да се сблъскат лице в лице.
Скоро Монголия става икономически и политически зависима от СССР и отразява радикалната политика на Москва.
„Трябва да развиете социализма в много кратък срок и за тази цел да приложите опита на Съветския съюз“. Това са инструкциите, които един пратеник на Кремъл дава на монголското правителство.
През 1930 г. Улан Батор съобщава, че „в момента конфискуваме собствеността на феодалните класи“.
Тъй като номадските скотовъдци са принудени да работят в общински стопанства и държавата конфискува добитъка им, някои от тях бягат от страната, а други въстават.
В началото на 30-те години на миналия век около 30 000 души бягат от Монголия, а в някои региони на страната избухват спонтанни въстания.
„Сражавайте се до смърт срещу вещиците и демоните на това „народно правителство!“ Това е призивът на една от религиозно вдъхновените бунтовнически групи.
През 1937 г. монголският министър на отбраната Гелегдоржийн Демид е поканен в Москва, но по пътя умира от „хранително отравяне“.
След това, през 1939 г., популярният министър-председател на Монголия Анандин Амар е арестуван и изпратен в Москва, където в крайна сметка е екзекутиран. Смъртта отваря вратите за Хорлоогин Чойбалсан, любимец на Сталин, да завземе властта в Монголия.
При Чойбалсан в Улан Батор отеква терорът на големите чистки на Сталин. Чойбалсан работи директно със съветската тайна полиция НКВД, за да събира и екзекутира „неблагонадеждни“ държавни служители, преди държавата да премине към религиозните лидери.
Общият брой на жертвите на Великите репресии в Монголия остава неизвестен. Знае се, че от 1937 до 1939 г. са екзекутирани около 17 000 лами – последователи на будизма в страната, както и че са разрушени над 700 манастира.
По време на Втората световна война Монголия е жизненоважен източник на помощ за съветската армия, а през 1945 г. Съветският съюз оказва натиск върху Китай да се откаже от претенциите си към Монголия.
Референдумът за официалната независимост на Монголия от Китай завършва с твърдения, че 100 % от гласовете са в полза на предложението.
Сталин лично проявява интерес към Монголия и неведнъж се обръща към нейното правителство с молба да унищожи религията в страната веднъж завинаги.
„Трябва да се справите твърдо с ламите“, казва той в Улан Батор. „Не трябва да забравяте, че само силните ще бъдат припознати.“
В Монголия, както и във всички страни със съветско влияние, след смъртта на Сталин през 1953 г. репресиите стават по-слаби. В същото време безмилостната война на Кремъл срещу религиозните вярвания се превръща по-скоро в бюрократична схватка.
Според Адълтън Москва е била разглеждана като най-малко лошия вариант за монголците от страна на двамата им могъщи съседи.
„Реално погледнато, връзката със съветска Русия беше важна за Монголия както от гледна точка на утвърждаването на нейната независимост, така и от гледна точка на гарантирането на нейния суверенитет спрямо Китай“, казва бившият посланик.
В края на 80-те години на миналия век Съветският съюз разполага с около 50 000 военнослужещи и 1800 танка, както и с 320 самолета и хеликоптера, разположени в няколко бази в страната.
Когато демократичните движения започват да набират сила на други места в периферията на Съветския съюз, през 80-те години и монголците също започват да се борят за свобода срещу едно изненадващо снизходително правителство.
Джамбин Батмонах, последният лидер на комунистическа Монголия, припомня, че е оказал съпротива на официалните лица, които са искали да потушат протестите срещу еднопартийното управление. Той казва:
„Няма нужда да се използва полицията или да се включват военните.“
Протестиращите, казва той, „са нашите деца“.
През март 1990 г. Политбюро на Монголия е сменено, а Батмонах обявява оставката си, с което проправя пътя за провеждане на свободни избори.
Адълтън казва, че монголците, с които е разговарял за епохата, в която страната им е била съветски сателит, „изразяват широк спектър от възгледи за Съветския съюз“.
„Докато някои изразяват горчивина от сталинските чистки през 30-те години на миналия век и екзекуциите на членове на будисткото духовенство, други гледат на епохата след Втората световна война с известна благодарност и дори носталгия.“, казва още Адълтън.
