Наивниците

Не знам защо, но тоталитаризмът ми прилича на огромно старо и грозно дърво“. С годините и стареенето то става все по-закостеняло и уродли­во. Заема жизнено пространство — почва и въздух, отнема слънцето на младите и изгаращи фиданки. Ясно е, че трябва да се направи нещо. Да бъде изтръгнато — решение, което наивните идеалисти смятат за най-логично и естествено. Вместо това започва прочистване. Разбира се, от горе на долу. Тук изсъхнало клонче, там, по-надолу друго. Дървото трябва да добие по-привлекателен вид. Но корубата му е изсъхнала, зловещо скърцаща от поривите на вятъра. Какво от това — с тази коруба, с този дънер то може да доживее още петстотин години.

Така, струва ми се се раз­гражда тоталитаризмът у нас. Само от горе на долу и в никакъв случай обратното. По нечия инструкция и нареждане. Под строгия контрол и надзор на някакви невидими, тайнствени и жестоки сили. Всичко, което се опитва наивно да покълне отдолу, е стъпквано жестоко. Създават се разни „демократични“ организация и прочие образувания. Отначало дават някаква демократична надежда — поне за някои, а след това лъсва регламентираното, закодираното в тях. Зад привличащите им фасади се виждат невъзмутими кошмарно познати образи от вчерашния ден. Тези организации не се създават заради демокрацията, те се създават за да й  попречат. Защо нейни­те издънки и филизи трябва да никнат и растат неконтролируеми? Където и както си искат? Каква демокрация е  това? Не е ли по-добре да бъ­дат посадени където, когато и както е удобно на тях? По оня изпитан и добре проверен стар ред!

Това сме! Наивници, от чието име говорят „политическите” мъже под и над път. Които смятаме, че държим в ръцете си съдбата и бъдещето на демокрацията. Че всички заедно ще изграждаме новото. Но да не се напъваме. И този път като всичко друго тя, демокрацията, ще ни бъде „спусната“ отгоре на малки порцийки. Малка глътка въз­дух, колкото да не се задушим, късче хляб, колкото да не умрем от глад.

Разчита се на нашия опит в чакането. А той е петстотингодишен.

Иска ми се обаче да не е така. Може да сме наивници, но и без тях не може. Дори е малко страшничко, когато ги няма, а властва само жесток „реализъм“. Защото, струва ми се способността да вярваш стои по-високо от това, в което вярваш. Щеше ли иначе   Сервантес  да  напише великото си произведение?
Димитър Йовков, вестник Ден 1991г.