Нашите медии проявиха завиден интерес към състоянието на прочутия щангист Наим, иначе Наум. Всеки ден имаше подробни медицински комюникета – почти като за държавен глава.
[ad id=“225664″]
Репортерите ходиха до село Птичар, за да открият чичо му. Чуха се всевъзможни истории – главно от втора ръка/уста. Само правителството не се сети да се обади. Зад всичко това прошава и сянката на някакво чувство за вина.
Такива сме ние – винаги повече сме загрижени за бегълците. Също и за някои късни дисиденти, като писателя Георги Марков, които си гледаха кефа в западните радиостанции, след като си бяха гледали кефа и тук – дори паметници им правим.
Не познавах отблизо Наим/Наум – имам две кратки интервюта с него, но и една паметна среща в Кърджали Бях завел неколцина от моите събеседници в Кърджали – нещо като „хвърковатата чета“ на „Всяка неделя“. Тия сгледи на живо много се харесваха на публиката, всеки можеше да пита, каквото си науми.
[ad id=“237001″]
Преди срещата ни прие кмета на града, беше и Наим/Наум. По някое време домакинът ни показа местния вестник: бяха публикували малка дописка за местен човек, който се изселил в Турция и там се обесил заради лошия живот. Пропаганден буламач, съпроводен със снимка – тя пък представляваше някакво размазано петно. „Е – казах на домакина ни – с тази снимка няма да имате голям успех тук“, нещо в този смисъл. Не си спомням, какво отвърна кмета. Обаче видях тънката усмивка на Наим, който преди два месеца вече беше станал Наум – тънка, но и сякаш презрително-насмешлива. Когато избяга, най-напред се сетих за нея.
И като Наум, и като Наим „джобният Херкулес“, извън всичко друго, бе ползван и като идеологическо оръжие. Като Наум – за да натрием носа на руснаците. Като Наим – за да натрият нашите носове.
Турция превърна Наим в байрак и здраво го развя: президентът Йозал го осинови, дари го с 60 кила злато и пр. Останалите, които през пролетта на 1989-а се юрнаха към Йозал, нямаха чак този късмет.
[ad id=“225664″]
За Турция Наим/Наум бе допинг – по-ефикасен дори от оня, който гълташе самият той. Дано да се оправи момчето. Но няма защо някои отново да ни вменяват чувство за вина. И Байраците също нямат вина, че са ги използвали или ги използват не по предназначение.
Когато след Преврата на 10 ноември 1989-а „новата“ Власт възстанови спряната „Всяка неделя“, още второто предаване го започнах с минута мълчание – нещо безпрецедентно в телевизионната практика. Напуснах мястото си, студиото онемя и понеже не бях предупредил никого, всички от екипа се бяха облещили. Сигурно и зрителите са били втрещени. Направих тази донейде наивна демонстрация заради дивотиите, които бяха извършени с турците.
[ad id=“236999″]
И го направих тогава, когато все същите хора бяха на власт – само Живков го нямаше. Припомням тази случка, за да не бързат някои да ме упрекват в необичайната гледна точка към Наим/Наум. Но от интереса към него ми замириса на състрадание, гарнирано с упреци.
Пак ли ще облепваме историята с фалшиви тапети?
източник: Блиц
