Преди няколко дни, на работното място на моя приятелка се появява едно момче. Младо момче, някъде около границата на пълнолетието. Появява се и моли да свърши някаква работа – да измие стъклата на офиса, да помете двора, нещо да изчисти, каквото и да е. Не иска пари. Само да го нахранят.
Моята приятелка изтръпва. И просто спира да мисли. Включва се оня център в човешкото тяло, който взема превес над мисълта за сметка на необходимостта от спешно действие. Сега и веднага!
Тя пали колата и с 200 отива в най-близкия магазин, пълни една чанта с храна, пътьом спира до закусвалня, купува сандвич за бърза консумация и се връща до офиса. Дава всичко на момчето без да иска каквото и да било насреща. Обяснява му, че за работата, която иска да свърши така или иначе си има човек, комуто плащат и не нужно да прави каквото и да било. Но Виктор – така се казва момчето – казва, че няма да вземе нищо даром, защото не е дошъл да проси, а да си изкара заслужено храната.
Виктор бил от някакво монтанско село. Озовал се в града на моята приятелка, като пристигнал на автостоп. Вече месец пребивавал там. Живеел при някаква баба, не ѝ плащал квартира, а ѝ помогал с къщната работа срещу покрив над главата. Пазарувал ѝ, цепел дърва за печката…такива неща. Но бабата влязла в болница, Виктор останал на улицата и започнал да търси каква да е работа, за да се прехранва.
Докато разказвал историята си, моята приятелка притихнала го слушала, взирала се в краката му и изведнъж осъзнала, че на едната му обувка ѝ липсва подметката. Оня същият център се активирал отново. Прекъснала монолога му и го попитала кой номер носи. Не знаел. Но тя някак знаела. Нейният номер. Събула кецовете си и му казала, че му ги подарява, а тя обула някакви джапанки, които държала в офиса си за непредвидени ситуации.
По някое време се разделили. Тя му заръчала да идва често и винаги, когато има нужда.
…….
Днес Виктор отново се появил. Намерил си работа – пазел някакъв склад. Бабата вече си била вкъщи. Храната, която му купила моята приятелка стигнала точно докато се прибрала „баба“. Така я наричал. Просто баба.
На работа му плащали на седмица. Вчера взел първата заплата. Хубаво му плащали – така ѝ казал.
Дошъл да ѝ благодари. Занесъл ѝ шоколад.
Доразказал ѝ, че бил сирак. На 19 години. Израснал в дом за сираци. И макар безпризорен, ето че някъде по пътя си се е научил да лови риба, а не да чака някой да я улови и да му я даде наготово…
„Бяха любимите ми кецове“, ми сподели моята приятелка, когато ми разказваше тази случка.
„Оригинален Найк, но не се замислих и за секунда дали да му ги дам. И осъзнах, защо са ми били любими. Пазила съм ги за Виктор.“
П.П. А шефката ѝ, виждайки всичко на охранителните камери, също пали своята кола, отива до магазин за обувки, купува един дамски чифт и ѝ ги подарява. Защото във Вселената има и трябва да има баланс!“
От стената на Sylvia Stefanova
