„Непозната планета“. Как живееш в България, когато си дете бежанец без роднини

Той казва, че е имал хубаво детство в Иран, но в един момент е спрял да усеща свободата.

Затова 15-годишният Соруш* започва да протестира. Той се включва в масовите демонстрации от 2022 г., които започнаха след смъртта на младата Масха Амини. Тя почина в ареста след сблъсък с т.нар. нравствена полиция, която я задържа за неправилно носене на хиджаб.

Соруш смята това за несправедливо и излиза на протест със семейството си. Заради участието си в демонстрациите родителите му са преследвани от режима. Те решават Соруш да напусне страната, за да бъде в безопасност, след като в протестите загиват хора, включително деца, и дори има екзекутирани.

Първоначално той тръгва с майка си и брат си. Заради объркване на камионите те се разделят в Турция. Соруш стига сам до България след общо 16 дни път с каналджии, а майка му и брат му са върнати в Иран.

Така, без изобщо да е очаквал, Соруш се оказва непридружено дете мигрант.

Кои са непридружените

Непридружените деца мигранти са деца и тийнейджъри, които влизат в България без родител или настойник. От януари до началото на декември 2023 г. 3740 непридружени деца са потърсили закрила от България.

„Това е много висок брой“, коментира за Свободна Европа Борис Чеширков, който е съветник на Върховния комисариат на ООН за бежанците (ВКБООН) в България.

Непридружените непълнолетни са почти изцяло момчета между 14 и 17 години от Сирия и Афганистан. Момичетата са много малко. Има деца и тийнейджъри от Египет, Мароко, Ирак и Иран. Няколкостотин са на възраст под 13 години.

Тези високи числа не са само български феномен. През 2022 г. броят на хората по света, напуснали домовете си заради война, достигна 108,4 млн. души. Децата сред тях са над 40 млн. Две трети от всички мигранти са вътрешно разселени в собствените си страни, но една трета пресичат международна граница.

Как живеят те в България

Граничната полиция често задържа децата и тийнейджърите мигранти, които пристигат сами в България.

„Когато някой е с нередовни документи и няма право да бъде на територията на държавата, той попада в разпределителен център на Министерството на вътрешните работи (МВР). Там по принцип деца не трябва да бъдат допускани“, казва Чеширков.

Това обаче се случва понякога. Децата се „комплектоват“ с възрастен, който не им е родител, и също попадат в условия на задържане.

След центровете на МВР мигрантите се насочват към някой от приемателните центрове на Държавната агенция за бежанците (ДАБ). Огромната част от непридружените деца и тийнейджъри мигранти у нас живеят в тези 6 центъра на ДАБ.

3 от тях са в София – „Военна рампа“, „Овча купел“ и „Враждебна“. Другите са в Харманли, Пъстрогор и село Баня. В 2 от центровете – „Военна рампа“ и „Овча купел“ – има т.нар. „ зони за сигурност“. Това са специализирани места с грижи за непридружени деца, където те са отделени от възрастните и имат достъп до преводачи и социални работници.

Общият капацитет на двете зони е 288 места. В момента се изгражда и трета сигурна зона в центъра в Харманли, която ще побира 98 души, научи Свободна Европа от ДАБ. При нужда този капацитет може да се удвои, като едноетажните легла се превърнат в двуетажни.

Но децата са повече от местата в тези сигурни зони. Така те заживяват заедно с възрастни – най-често мъже, които не са им роднини, а това ги поставя в риск от насилие и експлоатация.

В центровете на ДАБ има вероятност децата да се срещнат с още каналджии, които да ги убедят да продължат пътуването си. Проблем е и това, че те нямат с какво да се занимават, което се отразява зле на психичното им здраве.

Какви са вариантите

Най-реалистичната алтернативна на центровете на ДАБ, са центровете за резидентни грижи. Такова място заработи в София през есента на 2023 г. То е част от проекта „Бъдеще за децата“ на районната администрация на общината в „Оборище“. Партньори са ВКБООН и Българският Червен кръст.

Центърът е всъщност апартамент в София. В него живеят 10 деца на възраст от 7 до 18 години. Всеки има собствено легло и бюро, достъп до санитарни услуги и топла храна по няколко пъти на ден.

В центъра винаги има социален работник – такъв е Халил Бербер. Освен че владее езиците, на които говорят децата и тийнейджърите, той е преминал и през обучение, за да може да работи с тях.

„Целият живот на децата заедно с нас тече в едно жилище и по този начин те се социализират в по-благоприятна среда“, казва Бербер за Свободна Европа.

Тъй като децата са малко, в „Бъдеще за децата“ е лесно да се направи програма с разнообразни дейности за тях. „Правим уроци по рисуване, български език, история и география“, казва Бербер. Остава време за разходки и почивка.

„Ние сме почти като едно семейство. Познаваме всяко дете поотделно и се грижим за него“, споделя още Бербер.

Чеширков казва, че условията на центъра в „Оборище“ са в синхрон с международните стандарти, но „говорим за само 10 деца, които могат да бъдат приети там. В същото време имаме хиляди деца, които имат нужда от подобен тип грижи“.

Другият проблем е, че животът на центъра ще бъде кратък. Той се финансира по програма със средства от Норвегия, а не от държавния бюджет. Програмата приключва през април 2024 г. Създателите на центъра търсят начини той да стане устойчив с подкрепата на институциите. Това обаче още не е сигурно.

Проблемите не свършват тук

Има и други трудности пред непълнолетните мигранти в България. Достъпът им до образование е силно ограничен и много малко деца успяват да се включат в учебната система.

При по-големите тийнейджъри проблем е и това, че не могат да си намерят работа извън сивия сектор. Соруш се притеснява и от липсата на лична карта и паспорт, когато е извън центъра.

Интерес за отварянето на центрове, подобни на този в „Оборище“, има в Пазарджик, Момчилград, Бургас и Велико Търново. Такова място вече работи и в Русе, с пари от държавния бюджет.

Според Чеширков обаче те отново няма да са достатъчни – нито да запълнят липсата на места, нито да решат всички останали проблеми.

За да стане това, са нужни финансиране и политическа воля от държавата. „Трябва националната система за закрила на децата да се подсили така, че да отговаря на нуждите на всички деца“, казва експертът.

Например, може да се помисли за вариант непридружените деца да се настаняват в приемни семейства. „Каквото е за едно дете, което има нужда от специални грижи, такова да е и за децата, които са непридружени“, казва още Чеширков.

„Всяко дете е една непозната планета“, казва Халил Бербер. „Тези деца са имали неизживяно детство и ние сме длъжни да им го върнем.“

В България Соруш казва, че усеща свобода и сигурност въпреки трудностите. На стената в центъра в „Оборище“ той е закачил писмо, в което е написал: „Свободата означава да можеш да живееш спокойно в държавата си.“

В Иран според Соруш свободата е забранена. Затова той иска да продължи да живее тук. Пожелава си единствено лични документи и възможност да учи, за да стане зъболекар. И – разбира се, да се събере с родителите си.

*Името е сменено