„Въпреки, че бях на 5 години, много добре си спомням смяната на имената. Беше мразовитата зима на 1985 г. Месец януари. Усещах, че се случва нещо сериозно, но не бях в състояние да разбера какво. Аз съм от град Цар Калоян, Разградско. Тогава баща ми беше миньор във врачанското село Згориград.
До неговото пристигане бяхме всеки ден на гости у дядо по майчина линия. Темата на разговорите беше само една, тогава недостъпна за мене. Когато баща ми се прибра, се наложи да ми обясни какво се случва. Но как да обясниш насилствената смяна на имената на 5-годишно дете?
Как да обясниш насилствената смяна на имената на 5-годишно дете?
Повдигна ме на масата, където стоеше телевизора, и застана срещу мен. В по-приятелска атмосфера по свой си начин започна да ми обяснява един престъпен акт.
„Не искат да се казваш Тайфур. Ти как би искал да се казваш?“, ме попита той, без да пояснява, кои са тези лоши хора.
Отговорих му, че в такъв случай бих искал да се казвам Тахир, името на по-големия ми брат. И той веднага се намеси: „Не, не така. Не така!“. Но как? И защо? Един неуспешен опит за обяснение на престъпния акт на т.нар. „възродителен процес“.
Така Тайфур Хюсеин, роден през 1980 г., описва случилото се тогава. Днес темата е табу, не се обсъжда и коментира сред засегнатите семейства.
„Моето семейство не прави изключение. Никога в семейна среда въпросът не е повдигнат. Разказът не се предава през поколения. Изхождайки от страха, от реакцията на държавата, засегнатите съзнателно избягват темата. Недоверието между малцинство и държава не е преодоляно. Наскоро се опитах да повдигна темата и реакцията на брат ми беше: „Ти какво си намислил!“ Нормален разговор трудно се води“, разказва Тайфур.
„Възродителният процес“ е циничното наименование, с което управляващият комунистически режим нарича своята насилствена асимилационна кампания спрямо българските турци и мюсюлмани. Една от мерките е да бъдат отнети рождените – турскозвучащи имена на хората, и да бъдат заменени със „славянски“. Преименувани са включително и починалите.
Ето как звучи още един разказ за тези времена.
„Аз съм Özlem. Така се представям винаги. Родена съм в България. Özlem да бъде името, са казали мама и татко. Но как ще влезе в регистрите, обадил се чиновникът, записващ имената. Нямаме буква за това име. Има една буква близка до вашата, да го изпишем с нея. И така нарекли са ме Юзлем… И след това започнало братството на двете букви. Толкова са се привързали една в друга, че ако едната буква си отиде, другата не можела да живее. Взаимно се допълвали. Ако питат собственика на името „Ти коя си, коя от двете?“ „Аз съм и двете“, ще отговори. „Едно цяло от двете“.
Думите са на Юзлем Тефикова. Тя е родена след асимилационната вълна, през 1991 г. Казва, че много малко се говори за случилото се тогава, „но аз чувам от неизреченото“.
„От малкото, което се казва, виждам всичко, през което са преминали. Виждам полицаите в село Кестяняво, община Омуртаг, дошли са да сменят имената на дядо Хаккъ и баба Джемиле и трите им деца. Дядо Хаккъ в суматохата се качил на коня и избягал извън селото. Баба Джемиле усетила каква е работата и бързо решила да изпрати малкия си син да го върне обратно на село.
Семейството е спасено. Но тъгата и болката бележат дните им за цял живот. Това е единствената история, която знам за „онзи ден“. Но не е разказана на мен, чувала съм я като дете да си говорят и съм я запомнила“, казва Юзлем.
Как се говори за смяната на имената
Има много неща, които и двамата с Тайфур не харесват в начина, по който се говори за смяната на имената.
Първо, че за престъпленията се говори като за нещо приключило, като за прочетена страница.
„Самият акт на насилствена смяна на имена и опит за отнемане на идентичност може да е приключил, но последиците от него още продължават. Има пропаст между поколенията и между тези, които са засегнати лично или техните деца и тези, които не са засегнати – нито те, нито някой от близките им“, казва Юзлем.
Тайфур припомня, че насилствената смяна на имената не е еднократен акт, извършен в края на 1984 и началото на 1985 г.
„Тогава е кулминацията при турците, като при помаците и ромите мюсюлмани се осъществява преди това.“
И още нещо съществено: “Връщането на имената през 1990 г. не се осъществява по служебен път, т.е. гражданите не получават автоматично насила отнетите им имена. А им се вписват имената от административни служители, тъй както те сметнат за добре. Нерядко отделни букви в имената са променени, понякога отпадат букви, а насила са добавени „ов“ и „ев“ на бащините и фамилните имена. В резултат родители и деца получават фамилни имена, които са с няколко различни букви.“
Как политиците използват темата
Второто, което не приемат, е политическото експлоатиране на темата. Тайфур припомня перманентната тревожност, с която много пострадали продължават да живеят.
„Блатото на миналото, висящите с десетилетия нерешени съдебни дела, неизговорените травми, ненаказването на едно престъпление води до чувството на безнаказаност. От там и обидата към държавата. Всичко това благоприятства определени политически субекти да се възползват от незарасналите рани на обикновените хора и да ги преекспонират за своите си политически цели“, казва мъжът.
Отношението към България
Питам ги как самите те се чувстват днес и дали има случаи, когато са се чувствали наранени, непринадлежащи, отхвърлени, в България.
Винаги съм усещала силна принадлежност към България
„Наранена, да. Но никога непринадлежаща не съм се чувствала в България. Винаги съм усещала силна принадлежност към България. Моята идентичност, събира и носи в себе си най-ценното от двете култури!“
„Ние, поради тези събития около смяната на имената на турците и мюсюлманите, сме израснали едва ли не подготвени още от раждане за това, което ни предстои. И дискриминация, и отхвърляне, и неприемане сме преживели. Но, наистина едно голямо „но“ – родените след 1990 г. нямат тези бариери. Ако съм срещала неприемане, винаги е било от страна на човек по-възрастен от мен. Явно епохата им е повлияла“, казва Юзлем.
Тайфур си спомня отхвърлянето основно от детските си години. След като първо въвежда редица репресивни мерки срещу българските турци, комунистическият режим решава да ги прогони насилствено от България. В рамките на много кратко време през 1989 г. стотици хиляди граждани от това малцинство са принудени да съберат багажа си и да напуснат страната.
Режимът цинично нарича случващото се „Голямата екскурзия“.
„Тогава преживях престъпния акт на т.нар. „възродителен процес“ и прогонването на етническите турци през 1989 г. Семейно прекарахме 6 месеца в Турция и след това се наложи в младежкия ми период да преосмисля нещата.
Дадох си сметка, че няма да дам привилегията на никого да ме наранява или отхвърля, заради моята самоличност. Но повече съм се чувствал неразбран поради наслоени предразсъдъци в обществото.
Понякога са ме приписвали автоматично към „вашата партия“ или е имало опити да ми обяснят определени процеси със същата партия. Или са ми задавали въпроса дали ще гласувам на изборите в Турция. Отговарям, че никога не съм бил турски гражданин, а съм само и единствено български гражданин“, казва Тайфур.
Последиците от травмата
Другото, за което разговаряме с двамата, е какво биха направили, ако зависи от тях, за да се преодолеят последиците от травмата.
„Трябва да се отнеме изключителната привилегия на политиците да говорят по темата, да експлоатират травматичната памет“, казва Тайфур.
„Проблемът не е само на турците, на жертвите, преживели насилствената смяна на имената. Проблемът е на българската нация. Имаме общо бъдеще, заедно с всички съставни части на обществото. Малцинствата са ценни, колкото и мнозинството на нацията. Престъпният акт на т.нар. „възродителен процес“ ще бъде осъден в общественото съзнание, когато на годишнините на това събитие започнат да се събират турци и българи, за да почетат паметта на жертвите. Когато такива възпоменания бъдат уважени от висши представители на държава – президент, министър-председател, министри. Бих работил в тази насока“, казва Тайфур.
„Бих насърчила хората да говорят повече един с друг“, добавя и Юзлем. „Израснала съм в смесен район с много етноси, сред които турци, българи, роми, помаци, къзълбаши. Имала съм и имам приятели от всички етноси.“
