В края на октомври 2024 г. жители на Варна протестираха срещу изграждането на дневен център за хора с интелектуални увреждания. Той би бил от помощ на родителите и близките, на чиито плещи лежи грижата.
Понякога те трябва да свършат нещо неотложно. Или пък се разболяват. В такива моменти биха могли да оставят нуждаещия се от денонощна грижа свой близък в центъра.
Ала според протестиращите техните съграждани с умствени увреждания са потенциално опасни. Те се притесняват „тези хора“ да не направят нещо на децата им. „Какво ще правим, ако тези хора тръгнат из квартала?“, питат протестиращите.
Страховете им бяха прегърнати от общински съветници от партия „Възраждане“. Въпреки политическия натиск местната администрация не се отказа от проекта. Скоро след това обаче срещу центъра протестира и районната прокуратура във Варна. Така че на този етап съдбата му е неясна.
Този случай не е изолиран
Без толкова голяма шумотевица беше отразено подобно недоволство по-рано през септември. Тогава жители на бургаското село Желязово направиха подписка срещу изграждането на социален дом за хора с увреждания.
Инициаторите на подписката обясняват, че в новото място ще бъдат настанени мъже, които според тях са „тежки психични отклонения и агресивно поведение“, „не се заключват и цял ден ще обикалят улиците и домовете ни“, което може да доведе (сякаш психичните болести са заразни) дори до „епидемии“.
Насред предизборната кампания през октомври пък софийските общини „Витоша“ и „Оборище“ се огънаха пред обществен и политически натиск – отказаха се на тяхна територия да има две защитени жилища за общо 20 деца бежанци. Въпреки че самите те бяха потърсили и получили финансиране за тях.
Навръх „най-българския празник“ 24 май пък „Розовата къща“ остава бездомна. А тя беше комай единственото място, където всеки човек със зависимости можеше да получи подкрепа – от възможността да похапне нещо и да си изпере дрехите до насочване към терапия и съдействие за намиране на работа. И да срещнат човешко отношение.
Парадоксалното е, че два месеца преди това „Розовата къща“ получи 100 000 лева от дарения за едва седмица. Средствата ѝ бяха нужни за изграждането на нова сграда от контейнери върху предоставен от Столична община терен, след като стана ясно, че не може да остане повече в розовия си дом, който обитаваше преди.
В контекста на поредната предизборна кампания „Розовата къща“ се оказа неудобна. Сещате се – според някои „тези хора“ са опасни, хайде да не ядосваме никого.
„За периода от 24 май досега починаха 8 човека от хората, с които сме работили усилено, споделя Юлия Георгиева“, която стои зад „Розовата къща“.
„Не казвам, че това нямаше да се случи, ако имаше къща, но те щяха да имат поне някакъв шанс.“
Не от вчера е така
Обявяването на определени групи хора за опасно зло сами по себе си – защото са с увреждане или са с различен цвят на кожата или етнос, или с нещо друго се отличават от мнозинството – е един от елементите на неонацизма. Широко разпространено е той да се нарича фашизъм, макар нацизмът на Хитлер да е по-човеконенавистен от фашизма на Мусолини.
„Фашизмът настъпва. Първо бяха срещу гейове и наркомани. После срещу мигранти. Сега срещу болни… Горко ни!“ – това е реакцията на един от коментиращите статия в Mediapool за протестите срещу дневния център във Варна [оригиналният правопис е коригиран – бел. а.]. Подобни констатации се споделят и в социалните мрежи.
Със споменаването на „гейове“ коментиращият вероятно има предвид промените в Закона за предучилищното и училищното образование от 7 август. С тях на практика беше забранено споменаването и изразяването на всичко, свързано с ЛГБТИ хората (лесбийки, гей мъже, транс и интерсекс).
А може да говори и за многобройните акции срещу филми, книги, кампании и пр. на ЛГБТИ тематика. Или за проявите на омраза срещу ЛГБТИ хората като такива.
Ала обществените недоволства с дъх на неонацизъм не започват нито това лято, нито тази година. Дори да оставим настрана отношението към ЛГБТИ хората.
През 2021 г. например жители на благоевградското село Брежани недоволстваха срещу плановете за изграждане на център за хора с умствени увреждания. Аргументите им? Аналогични на тези във Варна и Желязово.
През 2019 г. пък в софийския квартал „Младост“ протестираха срещу преместването на център за наркозависими, в който зависимите могат да получават терапия с метадон.
А помните ли трите изгонени бежански семейства в Розово и нежеланите бежанчета първокласници в Калище преди десетина години? А католическия свещеник Паоло Кортези, който през 2017 г. напусна България за няколко месеца след отправяни срещу него смъртни заплахи? „Грехът“ му беше, че е приютил сирийски бежанци.
Защо се случват тези неща
Ако няма хора с умствени или психически увреждания, които да имат шанс да започнат да присъстват свободно сред останалите, няма да има и протести срещу тях. Същото е и ако няма бежанци. И ако ЛГБТИ хората си се крият „в килера“, а не са открити и не искат равни права.
Желанието на протестиращите срещу хората с интелектуални или психически увреждания е те да са някъде далеч от погледа им, заключени. Така, както по времето на социализма „лудите“ са в „лудниците“, ако използваме тогавашния (и незабравен и до днес) популярен език. А хомосексуални мъже са осъждани в тайни процеси и наказвани да работят в тухларни.
„Сакатите“ пък така и така и нямат големи възможности да се придвижват по улиците и да се показват пред хорските очи поради липсата на достъпна среда.
А какво се случва с „лудите“ или „сакатите“ не е проблем на членовете на социалистическото общество, след като така и така не ги виждат.
Това отношение впрочем не си е отишло напълно. Достъпна среда продължава да няма. А много хора с умствени и психически увреждания са затворени в институции, в които отношението към тях е нечовешко.
През август т.г. например пациент изгоря при пожар във варненска психиатрия. Преди него през октомври 2023 г. в пожар намери смъртта си пациент от психиатрията в Ловеч.
Общото между двата трагични случая не е само пожарът, а и че двамата пациенти са били в изолатор и вързани – за „наказание“. И не са били под наблюдение, докато не могат да се движат, макар това да е забранено.
Случаи като тези не са изолирани, просто хвърлят светлина върху античовешкото отношение към „клиентите“ (казано на днешен език) на тези „социални услуги“.
Да върнем още малко лентата.
Помните ли дома концлагер за деца с увреждания в Могилино, за който британската журналистка Кейт Блюет беше снимала филма от 2007 г. „Изоставените деца на България?“ Тогава президентът Георги Първанов заяви, че филмът „не е направен с любов към България и е щрих от антибългарска кампания“. А социалната министърка Емилия Масларова – че „тези деца толкова си могат“. Тоест това, което могат, е да умират от глад и неглижиране.
11 години по-късно Блюет прави трети пореден филм по темата. И констатира, че не се е променило кой знае какво. Междувременно изоставените деца на България стават изоставени възрастни.
Не само Кейт Блюет забелязва дехуманизиращото отношение в институциите за хора с интелектуални и психически увреждания в България. Съветът на Европа констатира констатира случаи на малтретиране в тях, включително бой с пръчки.
Европейският комитет за предотвратяване на изтезанията обръща внимание върху физическото насилие, лошата хигиена, социалната изолация. И това не са единствените организации, които алармират за тези десетилетни античовешки практики.
През 2020 г. социалното министерство обещава да изготви план за закриване на 28 институции за хора с психични и умствени проблеми в следващите 7 години. Този процес се нарича деинституционализация. Тя обаче е възможна само е свързана с интеграция на тези хора в обществото.
Ала докато жители на градове и села протестират, защото не искат да ги виждат, а страховете им се експлоатират политически, деинституционализацията няма как да се проведе докрай.
Не, фашизмът не си е отивал от България. Просто започваме да го забелязваме. Което всъщност може и да е, макар и малък, положителен знак.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
