Вътрешен предател
Тая сутрин се събудих с обичайния грозен вкус в устата. Пътувам към банята, а както винаги котката Ивелина върви след мен. „Мау.” Обръщам се. „Мау.” Обикновено Ивка не приказва много – какво става идея нямам. Паля цигара и почвам да си мия зъбите. После сядам пред лаптопа, туфестата твар ме налазва. Нещо е тъжна – не иска да си играем. Ляга на бедрото ми, а със задните си ръчички леко ме мачка по страничния корем.
[ad id=“225664″]
„Какво има, Иве, защо си омърлушена, космодиск такъв?” „Мау.” Гледам я, че упорито се облизва само от едната страна на устата. Я да видя… Исусе… Горният ѝ ляв зъб го няма… Какво ще правя?! Нора като се върне, естествено ще обвини мен – върви обяснявай. В първия момент се замислям да намеря зъбчето и да го хвана обратно с тиксо. Не… това е умно решение, но любимата рано или късно ще забележи. С пръсти проверявам всички останали зъби(дори последните) – наред са. Леко се паникьосвам. Няма как… ще се ходи на стоматолог.
Обличам си официален бял потник за излизане, грабвам косматия козунак и право долу. Мятам Ивчето отпред на таблото (тъкмо да обере праха), паля. Включвам нарочно чистачките, а тя се разбеснява по стъклото. Пристигаме.
В приемната има хора – колко е приятно да придружаваш някой на зъболекар. Пациентите изглеждат разкъсващо изнервени свити като тении по столовете. Пускам Ивето да разцъка из помещението. Страдащите са благодарни, че нещо им отвлича вниманието от виковете на мъжа през стената, който зове майка си. Влиза сестрата, а Ивка с два скока се залепя отгоре ми. „Господине, тук не е позволено за животни.” Не се обиждам и питам културно, дали поне котката може да остане за преглед. „Тук не сме ветеринарна лечебница, махайте се, отидете другаде.” Ставам към нея.
Дружелюбният ми образ изчезва. Проговарям с глас на въгледобивна машина: „Дошъл съм при специалист и Бог да му е на помощ на този, който се опита да ме спре.” Виждам как ме преценява с поглед. Приближавам се и я притискам към касата на вратата. Говоря на вратната ѝ артерия: „Ако ме вкараш в кабинета, ще вкарам и аз!” Очите ѝ се затлачват. „Заповядайте!” Докторът е много учтив – първо се смее малко, а после ми разяснява, че щом котката е старичка, е нормално да ѝ падне някой зъб. Нямало страшно да пиела повече мляко. Благодаря, пъхайки му пет лева в престилката.
Със сестрата излизаме навън да пушим. Дава ми телефонния си номер, но обяснявам, че страдам от болестта на Илгаускас – изпитвам сексуално влечение към календари (calendarophilia) – ако това не е проблем, можем да се видим. Лъжата помага – младата жена се отдръпва, а аз се проклинам в главата тъпа, за туй че не изневерявам. Прибираме се.
Вкъщи правя попара от мляко с кайма за Ивчето (аз течност излязла от нечии жлези не пия… още повече животински – това е извращение). Котката поглъща лакомо хубавата ми манджа.
Знам какво ще се случи, когато Нора се прибере и разобличи липсващото зъбче – ще потърси виновник, а аз съм първи в списъка. Ще бъда подложен на секс недоимък плюс отлъчване от спалнята. За щастие хич не съм загубен и ще ударя първи.
Любимата се прибира. Оставя торбите, весело ме целува, роши Ивчето между ушаците. Почвам.
[ad id=“263680″]
„Норка, бухалче, знаеш ли, Ивелина каза, че си била стара?!” Реакцията е моментална – Нора се вкаменява, а аз почти чувам как погледът ѝ заварява арматурни железа. „Кога го каза?” „Ъм, днес.” „Тая пача ли… хах… дето е толкова дърта, че преди месец и падна единия зъб. И откога разбираш какво говорят котките? Да не би ти да ме мислиш за стара? Искаш да ни скараш с котката ли?!”
Явно съм си вкарал невероятно красив автогол. Разказвам всичко – получавам прошка. Ивето се е скутала в мен. Изведнъж чуваме нещо да ромоли в обраслото същество. Очите ѝ се раздуват като свински корем, вътрешността ѝ клокочи. Скача и през глава бяга към своята колиба-клозет в банята. Мамка му – млякото.
Все пак тази нощ ще трябва да свия гнездо на дивана.
Автор: Никола Крумов
