От няколко дни Казахстан е различна страна. Всичко започна със състоялите са на 2 януари протести в няколко града, които бяха предизвикани от внезапното увеличение на цените на най-използваното гориво – пропан-бутана.
Правителството на страната подаде оставка, а заедно с това се случи и немислимото – управлявалият три десетилетия Нурсултан Назарбаев беше отстранен от поста си на председател на Съвета за национална сигурност от човека, който го наследи като държавен глава – Касим-Жомарт Токаев.
Исканията на протестиращите не се ограничиха само до промяна на цените, а прераснаха до противопоставяне срещу продължаващото влияние на обявения от парламента за „баща на нацията“ Назарбаев върху политическия живот в Казахстан.
За много хора ескалацията в страната се оказа изненада, но всъщност тя изглежда повече като резултат от трупано с години напрежение. За капак, по искане на властите, оглавяваната от Русия Организация на договора за колективна сигурност (ОДКБ) обяви, че изпраща мироопазващи сили, след като по-рано Токаев обяви демонстрантите за „терористи“.
Този сюжет пък вече беше сравнен с годините преди 1989 г., когато от Москва изпращат войски, за да окажат „братска помощ“ на режими, които се оказват притиснати от собственото си население.
В Казахстан вече пристигнаха първите войници от Русия и Беларус, чиито усилия до момента не са достатъчни за прекратяването на сблъсъците. Очаква се в страната да дойдат още руски войници, както и такива от Армения и Таджикистан, докато Киргизстан може да прати войски след като получи одобрение на парламента.
Богата държава на бедните хора, които си нямат представителство
Един от най-популярните кадри от последните дни стана този, на който статуя на Нурсултан Назарбаев беше свалена с въжета и разбита. Първият президент на страната беше единственият лидер на държава от Източния блок, който се задържа на поста си след разпада на СССР. Той беше неин лидер три десетилетия, докато отстъпи водещата позиция на дългогодишния си приближен Токаев през 2019 г.
Един от първите ходове на новия президент беше да прекръсти столицата Астана на Нурсултан в чест на предшественика си. Той постави и дъщерята на Назарбаев Дарига на поста председател на Сената. Всичко това доведе до серия от протести заради желанието на хората за промяна в политическата система. Днес по площадите отекват викове от същите искания „Назарбаев, вън!“ и „Стареца, вън“.
В тези три десетилетия на власт на Назарбаев най-голямата и най-богата бивша съветска република в Централна Азия – Казахстан, насочи основните си усилия към това да се възползва от огромните си запаси от природни богатства като петрол, природен газ, уран и други ценни метали.
Развитието на тези индустрии, което дойде благодарение на редица реформи, подхванати от Назарбаев, създаде няколко свръхбогати олигарси и образува средна класа сред заетите в тях. Въпреки големите приходи обаче хората, които живеят с финансови затруднения, продължават да са основната част от населението. Средната месечна заплата в страната е 600 долара. В същото време, заради невъзможността на гражданите да обслужват кредитите си, се стигна и до кризи в банковата система. Всичко това се развива в среда на добре познатата и за България дълбока корупция.
Заради състоянието на демокрацията пък опозиционните гласове са изолирани с различни механизми, задвижвани от държавата. Най-ефикасното оръжие засега е възпирането на опозицията от участие в изборите.
Това не са първите протести
Всъщност протестите от последната седмица не са първите в страната в последните години. През пролетта на 2016 г. хиляди отново излязоха по улиците на страната, а причините отново бяха комплексни. Повод станаха приватизационни реформи на правителството, в които гражданите разчетоха възможност на чужденците, основно от Китай, да изкупуват държавни земи.
По-големият проблем тогава обаче беше свързан с огромното обезценяване на националната валута – тенге, която от 182 за долар се срина до 340 за долар. Хората, които протестираха през 2016 г., поискаха облекчение на заемите, направени в чужда валута преди обезценяването на тенгето. В крайна сметка по-големите последици тогава бяха предотвратени с решението за държавна помощ за банковите заеми и отказа за приватизация на земите от чужденци.
Огромно недоволство имаше при „слизането“ на Назарбаев от власт през 2019 г. Тогава гражданите излязоха на площадите, недоволни от факта, че промяната в държавното управление се извършва фиктивно, при това без възможност за тяхно пряко участие.
С настъпването на пандемията протестите бяха значително ограничени под претекста на опазването на общественото здраве, но по време на извънредните избори за долната камара на парламента през 2021 г., които бяха обявени за недемократични, казахстанците отново протестираха заради изолацията на опозицията от участие. Някои от опозиционните групи дори бяха спрени от възможността да регистрират политически партии, с които да се явят на изборите.
Повишаването на цените през втората половина на 2021 г. година доведе и до най-големите работнически протести в страната за последните 20 години. Срещу тях Токаев отново показа старата тактика на изпълняване на част от исканията, но сега, с поредното повишаване на цената на живот, работниците отново могат да поискат промяна.
В разгара на настоящите протести Токаев вече обеща реформи, които да доведат до либерализацията на политическия сектор, но изглежда, че гражданите не вярват на това обещание. Това пък накара президента да се обърне към една възможност, използвана от други в миналото и да се обади в Москва за военна помощ.
Когато братските войски спасяват управлението
Най-сериозната индикация за това, че ситуацията излиза извън контрола на властта в Казахстан, беше отправеното искане до Организация на договора за колективна сигурност (ОДКБ) за военна подкрепа. Освен Казахстан в организацията членуват още Беларус, Таджикистан, Киргизстан, Армения и, разбира се, Русия. Президентът Такаев изтъкна, че искането му е продиктувано от нуждата на страната „да преодолее терористичната заплаха“. Той определи протестите като „акт на външна агресия“ и като „пряка заплаха за целостта на държавата“.
Първият сигнал за намеса на войски от организацията дойде след изказване на арменския премиер Никол Пашинян. Само ден по-късно се появиха и първите кадри с руски войници и бойна техника пътуващи или вече пристигнали в епицентъра на протестите – Алмати.
Практиката на Москва да изпраща войски в помощ на правителства, които се затрудняват със справянето с протести, далеч не е нова.
Така например през 1956 г. в Унгария, малко след началото на процеса на относителна либерализация на СССР след смъртта на Сталин три години по-рано, се стига до първият голям общонационален протест срещу комунистическото управление. В края на октомври група от студенти започва протести срещу режима, а на 23 октомври 20 хил. души се събират в центъра на Будапеща и искат демократично управление.
Малко по-късно на същия ден от унгарската Работническа партия искат от СССР военна помощ, за да се спре ескалацията. Почти мигновено министърът на отбраната на СССР Георги Жуков заповядва окупация на Будапеща от страна на Червената армия, която успява да овладее унгарската столица до 8 ноември.
„Защо сте тук?“ Танковете на „братските“ държави смазаха Пражката пролет
През 1968 г. историята се повтаря с Пражката пролет. Тогава „братската помощ“ идва без да е потърсена от Чехословакия. В края на август в страната, без знанието на местните управници, навлизат 300 000 души с 6000 танка, 3000 оръдия и около 1000 бойни самолети. Това са войски от страните, които са част от Варшавския договор – тези от Съветския съюз, Полската народна република, Германската демократична република, Унгарската народна република и Народна република България.
Москва се притича на помощ и през 1979 г. на формираната едва година по-рано Демократична Република Афганистан. Тогава благодарение на подписаният по-малко от 12 месеца по-рано договор за приятелство със СССР, Кабул изисква намесата на съветски войски, за „осигуряване на сигурността“ и подкрепа в борбата срещу муджахидините.
Тогавашният лидер на Съветския съюз Леонид Брежнев и приближеният му кръг в крайна сметка склоняват да изпратят първоначално малко войници и техника, които постепенно се увеличават значително.
