„Така и не станах истинска писателка, по-добре – писател (в мъжки род звучи по-солидно). Животът винаги ми бягаше. Попадах само на следите му, на някакви мизерни люспи като от изоставена змийска кожа. Едва уточнила позицията му, той вече беше някъде другаде.“
Цитатът е от романа „Бегуни“ на нобеловата лауреатка Олга Токарчук. Какво обаче значи да си истински писател? И как така хем пишеш за живота, хем той все ти бяга?
Българските читатели на Токарчук ще могат да ѝ зададат лично тези и много други въпроси в петък и събота в София. Полската писателка пристигна ден по-рано в България, за да участва в събитието „Литературни срещи“, организирано от фондация „Прочети София“.
В петък вечерта публиката ще има възможността да присъства на писателски разговор между Токарчук и Георги Господинов в центъра за съвременни изкуства „Топлоцентрала“, а в събота е предвидена целодневна програма, която ще включва и театрален пърформанс по текстове на Токарчук и дискусия с участието на авторката.
„За мен е огромно преживяване да съм отново в България след 8 години“, каза писателката след пристигането си в София.
„Винаги съм се отнасяла с голямо уважение към българския читател, защото ми се струва, че тук аз съм четена много внимателно. И много се вълнувам за това пътуване“, добави тя.
В петък тя получи и почетното звание „Доктор хонорис кауза“ на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Титлата се връчва за заслуги към развитието на науката, образованието, културата и обществения живот.
„Не работя в сферата на науката, никога не съм изследвала систематично видимите явления в този свят“, каза в речта си при получаването на званието Токарчук.
„Единственият път, когато направих хипотеза и я проверих емпирично, беше свързан със защитата на моята магистратура по психология“, отбеляза тя.
По думите ѝ обаче точно следването във Варшавския университет и часовете, прекарани разсеяно, слушайки лекции, са били най-голямото ѝ вдъхновение.
„Страдах от едно заболяване: упорит, хроничен и повтарящ се излишък на въображение, който водеше до постоянно разсейване. С удоволствие посещавах скучните и сложни лекции. На тях изпадах в прекрасно състояние, при което разсейването се превръщаше в неочаквани върволици от асоциации, късчета наратив, картини и – накрая, в идеи. Мисля и досега, че скучната лекция е една от най-вдъхновяващите техники за творческо писане“, каза Токарчук.
Именно благодарение на тази техника днес четем романите ѝ „Бегуни“, „Карай плуга си през костите на мъртвите“, „Правек и други времена“ и „Книгите на Яков“, който се смята за неин magnum opus – или най-значимо произведение изобщо.
За творбите си Токарчук е носителка на множество отличия, сред които Международната награда „Букър“ и наградата „Нике“. През 2018 г. полската писателка си подели с австриеца Петер Хандке и най-голямото литературно признание – Нобеловата награда за литература заради „повествователното ѝ въображение, което с енциклопедична страст разкрива преминаването на границите като форма на живот“.
За всички тези литературни успехи Токарчук казва, че е благодарна на психологията и петте години следване във Варшава.
„Доброволческата практика в психиатричната болница и в отдела за екологична терапия ми разкри тъмната страна на живота, но наред с това отвори сърцето ми за огромните мащаби на страданието“, сподели тя в словото си при получаването на Нобеловата си отличие.
„От моите пациенти се научих да слушам и осъзнах, че животът на всеки човек е достоен да бъде тема за книга“, каза тогава Токарчук.
В петък в София обаче писателката отбеляза, че напоследък ѝ липсват думи – за да назове това, което изживява. Причината: руската военна агресия в Украйна.
„Когато оръдията гърмят, думите стават нечуваеми. В лицето на насилието и смъртта въображението изтръпва“, каза Токарчук.
„Чета доклади, синтези и анализи, интервюта и експертни прогнози. Хващам се за чужди думи, за да разбера това ирационално изригване на смърт в нападнатата от Русия Украйна – и като писателка капитулирам. Не мога да го назова, защото не мога да го разбера“, посочи тя.
Токарчук определи действията на руската армия като нечовешки, а реториката на агресора като „извадена от нафталина“ и имаща за цел да подкрепи завръщането на „преоблечения в руски мундир фашизъм“.
В края на словото си тя си пожела все пак светът да „преболедува тази липса на думи“ – „нашата военна болест“.
„Бих искала заедно с думите да си възвърнем и силата и да почувстваме, че тази война е наша война и че се борим в нея не само за свободата на човека, за чувството на сигурност, за правото на радост и достоен живот“, каза Токарчук.
„Борим се и за библиотеките, за книгите без цензура, за свободата на словото и за истинската информация. За свободни университети и наука и за свободно въображение.“
