Паул Клее, художник, (1879 – 1940)
Произход: Швейцария, майка швейцарка, баща – германец, музикално семейство
Образование: У дома – музика и рисуване, Академия за изящни изкуства в Мюнхен
Интереси: Музика, поезия, философия, изобразителни изкуства, цвят и светлина
Известен с: Личен стил, съчетание от експресионизъм, кубизъм и сюрреализъм, теоретик на изкуството, теория за цветовете, свързани с нотите, преподава в академията „Баухаус“
Признание: Водеща фигура в модерното изкуство на 20 век
„Изкуството не възпроизвежда видимото, а го твори“ – така започва „Творческото кредо“ на Паул Клее. От художниците често се очаква да са ексцентрични, не мъдри. Но Клее разсъждава преди, по време и след рисуване.
Казват, че за изкуството на 20 век текстовете му са като изследванията на Леонардо върху светлината за изкуството на Ренесанса. Всички школи на модерното изкуство смятат Клее за свой и взимат нещо от него – но и той взима по нещо от тях, за да изгради неповторимия си стил.
„Наследството на Паул Клее е навсякъде“ – пише „Ню Йорк Таймс“: „Той е влиятелен не само в изобразителното изкуство, а и в графичния дизайн, рекламата, качествената карикатура и комуникациите“.
Клее оставя над 9 000 творби, без да броим унищожените от нацистите. За малко и част от останалите да потънат в забрава.
Той е роден в Швейцария, но е германец по бащина линия и има немски паспорт. След 1933 швейцарците бавят гражданството му, а след войната, според договора за германските активи, има опасност картините му да бъдат иззети.
Родната му къща е пълна с негови творби. Четирима колекционери обаче я купуват заедно с всичко в нея и правят музей. Така творчеството на Клее остава достъпно, независимо от историческите събития.
Паул Клее е роден 1879 в музикално семейство и получава блестящо музикално образование. На 7 учи цигулка, а на 11 вече е член на Бернската музикална асоциация и участва в концерти. Смята се, че ще стане музикална звезда – но не.
Той започва да рисува от малък и то не като повечето деца. Затова избира този жизнен път. Фактор е и тийнейджърската съпротива срещу родителите, както и фактът, че модерната музика не го вълнува.
Клее обожава Бах и Моцарт, но не може да композира като тях, докато в изображението намира простор за нови форми и стилове. Така че се записва в Академията за изящни изкуства в Мюнхен, където учи при Х. Книр и Ф. Щук.
Клее е блестящ художник, но никак го няма с цветовете, няма усет за нюансите и живописта не му се получава. „На третата година разбрах, че може би никога няма да се науча на живопис“ – спомня си той. Всичко това се променя през 1914 по време на пътуване в Тунис. Особената светлина там му дава друг поглед. „Цветът ме завладя, вече не трябва да го преследвам, знам, че ще ме държи завинаги. Цветът и аз сме едно. Аз съм художник!“, пише Клее.
Голяма част от времето в Мюнхен Клее прекарва по кръчмите, в компанията на млади девойки и алкохол. След като завършва академията, отива в Италия, но е скептичен към изкуството на Ренесанса. „Форумът и Ватиканът ми говореха. Но Хуманизмът искаше да ме задуши“ – пише той.
След като се връща в Берн, живее спокойни години при родителите си, експериментира с графични техники. Създава 11 офорта (графична техника, вид гравюра) с гротескни персонажи, отново започва да свири на цигулка, пише рецензии.
През 1906 се жени за пианистката Лили Щюмпф, с която се премества в Мюнхен. Тя изхранва семейството с концерти и частни уроци, а той рисува малко и се грижи за сина им. По това време детската рисунка, както и рисунките на душевноболните, провокират интереса му както в метафизичен, така и в естетически план.
За сина си, Феликс, Клее прави кукли-ръкавици от чорапи, а по-късно и карикатури на политици, приятели и фантастични същества. Той няма претенция, че това е изкуство, но за ценителите на творчеството му то е ценно. Сарказмът на карикатурите му не остава незабелязан и Клее получава поръчка да илюстрира „Кандид“ на Волтер.
По-късно става член на авангардната група „Синият конник“ и участва със 17 свои работи във втората ѝ изложба. Излага и свои „чисти рисунки“ в Париж – така понякога наричат абстрактните творби.
Негово значимо откритието е, че цветните петна могат да се ползват като ноти. Клее гради хармонията на творбите си като музикална композиции. На тази база развива и естетическите си идеи, изложени в лекции, книги и статии.
През Втората световна война Клее е в шок, въпреки че кайзерът забранява художници да ходят на фронта, затова Клее е пратен да рисува камуфлажи по самолетите. След това архитектът Валтер Гропиус го кани в „Баухаус“, където художникът преживява добри години.
През 30-те е професор в художествената академия в Дюселдорф, но нацистите го тормозят. Първо жилището му е обискирано от войник без основателна причина. След това нацистката преса описва Клее като „културен болшевик“ и „галицийски евреин“, а накрая е уволнен от академията. Тогава е принуден да се върне отново в родния Берн.
Но тогава е засегнат от склеродерма – автоимунна болест, която руши кожата, мускулите, кръвните клетки и вътрешните органи. В следващите 7 години художникът рисува малко или много, в зависимост от развитието на болестта, като абсолютният му рекорд е през 1939, когато създава над 1200 творби, или с други думи по три на ден.
Този порив на творческа енергия затихва, когато през 1940 Паул Клее умира. Една от последните му картини е експресионистичната „Смърт и огън“, в която очите, носа и ироничната усмивка на смъртта са изобразени чрез комбинация от три букви, Т, О, Д – немската дума за смърт.
