Снимка: Bloomberg |
Смята се, че Даниел Дефо е казал, че някои англичани „ще се бият до смърт срещу католицизма без да знаят дали той е човек или кон“. Авторът на „Робинзон Крузо“ беше налучкал нещо относно патриотарите: тяхната безразборна и почти бодра войнственост. Конкретната мишена е по-малко важна за тях от възможността да покажат сила, пише за Financial Times Джанан Гънейш (британец, живеещ в САЩ – бел. прев.)
Основната политическа изненада на 2022 г. придобива смисъл в светлината на тази вековна епиграма. Номинално популистите от Англо-Америка трябваше да се двоумят относно войната в Украйна, ако не и да застанат на страната на агресора. Британските консерватори бяха приели руски дарения и дадоха благородническа титла на сина на олигарх. Отношенията на американските републиканци с Москва доведоха до първата процедура по импийчмънт на Доналд Тръмп. За някои ориентацията на изток беше философска, а не само трансакционна, като Русия беше приветствана като крепост срещу либерализма.
Това, което обаче се случи, бе твърде неохотно приветствано от тези от либералния център. Заради своята бърза и щедра подкрепа британският премиер Борис Джонсън е по-харесван в Украйна, отколкото у дома. Републиканците смъмриха президента Джо Байдън, че не е наложил санкциите срещу Русия по-рано. Нито торите, нито републиканската партия държат сметка за репутацията на Владимир Путин или предупреждават срещу „унижението“ на голяма сила като Русия (както направи Еманюел Макрон – бел. ред.)
Каквато и да е вашата гледна точка за нейната мъдрост, тази политика толкова обърка наратива от последните години, че се нуждае от обяснение. Срамът може да бъде само част от отговора. Да, след като флиртуваха с Русия, британската и американската десница трябваше да се откажат от нея с наближаването на инвазията или да живеят с вечно петно върху репутацията си. Флиртуваше и френският президент Еманюел Макрон, който само преди три години нарече Русия „напълно европейска“.
Той виждаше място за нея в архитектурата за сигурност на Стария континент. Нищо от това не го засрами или сконфузи в посока джонсънова линия относно войната.
Помогна и това, че Украйна не оправда очакванията за бързото ù поражение. Ако войната се беше влошила по-рано, популистите може би щяха да настояват за оскърбително споразумение с Русия, с „казвахме ли ви“ на уста. Някои републиканци обаче настояваха за по-строги мерки срещу Русия много преди инвазията дори да започне.
И така се връщаме към Дефо по отношение на идеята за универсален ентусиазъм за битка: за ужаса за гордостта да направиш крачка назад. Това е груба и опасна черта на популизма. Но има моменти, когато тя пасва на обстоятелствата по-добре от по-обмисления подход, като умните обосновки на реалната политика, които можеха да оставят Украйна на сухо в името на краткотрайната „стабилност“. Именно грубостта на популизма се оказа полезна.
Без съмнение Русия успя да спечели интелектуално и финансово влияние над части от англо-американската десница през последното десетилетие. Но нахлувайки в Украйна, тя тласна торите и републиканците към избор между противопоставяне и слабост. Това отприщи националния им егоизъм, страха да загубят лице пред чужденците, дори техния мачизъм. Наред с тези първични пориви, паричната следа и известното възхищение отдалеч към полуразбраната Русия никога нямаше да са достатъчни, за да продължат връзката. Странното е, че популистът в Кремъл не можеше да предвиди това за популистите в Лондон и Вашингтон. Всеки вярва, че собствената му национална суета е уникална.
Не приемайте, че позицията на десницата срещу Русия ще издържи дълго. Младият и амбициозен Джош Холи е сред републиканските сенатори, които се противопоставят на „астрономическата“ помощ за Украйна. Самият Тръмп се чуди на нея, докато американците плащат високи цени за газа и стоките.
И все пак е безсмислено да се отрича, че политическата реакция досега обори всички очаквания. Либералите остават с неудобната мисъл: популизмът има своите приложения. Тяхното собствено кредо може да бъде твърдо и бдително, както показа Байдън от февруари насам. Но също така може да хеджира, да анализира и третира конфликта като някакъв вид отклонение, както направиха няколко други западни лидери напоследък. Има какво да се каже понякога за един по-примитивен подход.
Наричаха го „морален компас“ по времето на войната в Ирак, но популистът се вълнува по-малко от правилно/грешно, отколкото от слаб/силен. Както британската, така и американската десница страда от опростената интерпретация на Втората световна война като доказателство, че всичко различно от конфронтацията е „отстъпка“ и че то никога не работи. Това е глупост, но понякога полезна глупост.
