Жирафът от цимент е с олющена „кожа“, избледнели кафяви петна по снагата и с две оголени арматурни железа вместо уши. Стои самотно изхвърлен извън пределите на обновената детска площадка, някъде встрани, в тревните площи. Такъв е сега и навява само спомени отпреди много години. Не го искат в модерното градско пространство. Но току виж някое куче повдигне крак и го „маркира“ в основите му.
Само доста поостарелите ще си спомнят каква беше градинката на „Пиперка“ преди 50 години. Сега мрънкаме постоянно, че асфалтът се е напукал, че пейките не са пребоядисани, а в онези времена този градски оазис беше застлан с пясък… целия. Като излезехме да го кръстосваме надлъж и нашир ставахме целите в пепел, но кой ли забелязваше малките подробности. На мястото на днешното барче и площадката с нова настилка и атрактивни детски джунджурии имаше люлка, катерушка и един мост от извити тръби с напречни стъпала, по който правехме какви ли не упражнения, като висенето с главата надолу беше най-лесното. 5-6-годишни вече го минавахме изправени с обръщане, без да стъпим на земята – велико постижение и гордост.
А жирафът? Той стоеше гордо и кротко очакваше малките краченца да се проврат в дупките по снагата му, да се покатерят нагоре и детските ръчички да го прегърнат през дългата бетонна шия. Може би точно заради най-големите смелчаци ушите му са най-пострадали. Някои успяваха дори да висят, хванати за тях. А най-малките клечаха в голямата дупка или се провираха напред назад.
Обувчиците и на моите деца се пъхваха, за да опознават малчуганите света от по-високо. Внуците ми се качваха и те, макар да си призная – аз ги водех там, заедно със спомена си…
Ей такива нормални неща и нормални мисли на един (щях да напиша нормален, но се въздържам 🙂 )възрастен човек, който все по-често и с носталгия се връща към детството си.
