„Извършват се процесуално-следствени действия“, „предприети са мерки“, „разпоредено е“ – подобни изрази са всекидневие в представянето на новините и не се замисляме много-много над тях. Широката им употреба в медиите е обяснима – журналистите, които ги използват, предават определена информация във вида, в който са я получили от пресцентрове или представители на институции.
Най-често това се познава по няколко неясни неща в един текст. Ето пример.
Кой говори и какво прави
Този език съдържа специализирана терминология, зад която често не е ясно какво стои. Често се използва и пасивен залог, от който пък не става ясно кой е субектът на действието. А в новината или репортажа не се изясняват тези неща.
„Предприети са мерки“ е израз, който не означава много. Какво точно е направено, кой го е направил и дали то е адекватно на ситуацията, към която се отнася? Дали мярката върши толкова работа, колкото фургоните без вода, ток, отопление и мебели за пострадалите от наводненията в Карловско? Или дали полицаят, хванат да упражнява насилие, се е отървал „мярката“ формално мъмрене, след което е продължил да пердаши арестанти?
Същото важи за израза „извършват се процесуално-следствени действия“. Какво ни казва това? Покрай войната в Украйна мнозина научиха, че контранастъпателни действия и контранастъпление са различни неща. Следствени действия същото ли е като разследване? Кое им е процесуалното и кой ги извършва – полицаи, следователи, прокурори?
Вероятно юристите знаят отговорите на тези въпроси, но не и широката публика.
Вероятно юристите знаят отговорите на тези въпроси, но не и широката публика. Смея да предположа и че повечето журналисти, употребяващи този израз, също не са наясно със смисъла му. По аналогичен начин стои въпросът с „образувано е досъдебно производство“, както и с още множество изрази и термини, които сме свикнали да приемаме като част от пейзажа.
Внезапно преминаване в сегашно време
Друг от признаците на институционализирания език в медиите е внезапното преминаване в сегашно време, особено при описание на престъпления, катастрофи или инциденти. Пример (измислен, но типичен):
„Възрастната жена е пресичала кръстовището на път към магазина. В този момент автомобилът преминава на червено с превишена скорост…“
За разследващите органи е разбираемо да използват сегашно време – така се опитват да реконструират фактите максимално достоверно, все едно събитието се е случило пред очите им. Но медиите нямат смислено основание да сменят времето посред новината или репортажа.
С институционализиран език – към разчовечаване
Езикът на институциите естествено представя тяхната гледна точка, а не тази на хората, които тяхната работа засяга. Освен това в България са медийно свръхпредставени силовите институции, особено полицията, както и прокуратурата, другото название за която е „държавното обвинение“. А през тяхната призма хората изглеждат престъпници и виновни до доказване на противното.
Да си припомним формулировката на прокуратурата, получила широко медийно разпространение, за „обвинения в 18 престъпления хазартен бос Васил Божков“. Целта ѝ беше обществото да приеме като аксиома, че обвиняемият е голям престъпник, без да си задава логичния въпрос защо той не е осъден за нито едно от въпросните престъпления.
При този тип представяне на информацията обикновено липсват гледните точки на специалисти, правозащитници, представители на неправителствения сектор, още по-малко на самите „обичайни заподозрени“.
Проверките за дрога на пътя например трябваше да засегнат самите полицаи, за да се сетят те, че с точността на тестовете има проблем. А след тях – и медиите. И чак тогава да се даде думата на експерти и юристи, на които този проблем е известен от години, както и на потърпевши от грешни резултати.
По същия начин, когато се говори за „мигранти, незаконно пресекли границата“, рядко се търси позицията на специалисти по миграционно право (да не говорим пък на бежанци). А те биха обяснили, че преминалите граница могат най-законно да поискат убежище. И освен това се ползват и с други права по силата на международни документи, които България е ратифицирала. На първо място – с правото да не бъдат подлагани на унижения и изтезания.
Защо се институционализира медийният език?
Вероятно институционализирането на журналистическия език се дължи отчасти на печалното място, което България заема в класацията за медийна свобода на „Репортери без граница“. Освен това някои журналисти са по-склонни да приемат на доверие казаното от институциите, отколкото от други източници. Особено в контекста на неспирни атаки срещу неправителствения сектор.
Tака просто е по-лесно.
Но често причината е и в това, че така просто е по-лесно. Да се опиташ да разбереш нещо и да успееш да го предадеш на аудиторията си така, че и тя да го схване, не е лесна задача. По-лесно е да се демонстрира заемане на страната на хората с популистки въпроси към политици като „знаете ли каква е цената на кашкавала“ и с репортажи със скършени от мъка близки на жертви.
В подкрепа на тази причина е и обстоятелството, че всъщност не само институционален език се пресъздава едно към едно, а понякога и проектен. Примерно: „целта на проекта е да…“, „в рамките на проекта ще се извършат следните дейности“…
По каквито и причини да се случва институционализирането на медийния език, в колкото по-голяма степен се среща то, в същата степен журналистиката абдикира от основната си мисия – да информира в името на обществения интерес.
