Препечатано след повече от 115 години Из „ОТ КРИТИКАТА СЕ ИЗИСКВА САМО ИСТИНАТА“

ЧЕТЕМ СТАРИТЕ ВЕСТНИЦИ 25 ГОДИНИ НАЗАД
в-к „Стара Загора” брой 41, 1991 г.
Препечатано след повече от 115 години
Из „ОТ КРИТИКАТА СЕ ИЗИСКВА САМО ИСТИНАТА“
В 23 брой на „Напредок“ е поместене още една малка статийка от г. Стойкова под заглавие „Пак за периодическото списание на Българското книжевно дружество“. Авторът на тая статийка, за да отговори на нашите няколко остри думи, с които ние посрещнахме първата му статийка, поместена в 14 брой на „Напредок“, иде с един доста вежлив тон да ни докаже, че ние сме му преиначили думите, че сме „земале на подигравка писаното му“… Г-н Стойков казва, че прочел нашите думи с душевно огорчение, а ние ще да му кажеме, че от своя страна прочетохме неговата статийка не с огорчение, а с усмивка, която, при всичкото си желание не можеме да скриеме. Ние сме съгласни донейде с г. Стойкова, че „критиката трябва да бъде безпристрастен, хладнокръвен /?/ и разумен оценител на едно произведение“, но никога не можем да наложиме някому, даже и на себе си, такъв или инакъв начин на критикувание. От критиката се изисква само една гола истина, а изказана ли е тази истина хладнокръвно или нехладнокръвно, пристрастно или безпристрастно – това зависи от темпераментът на критика. Не всеки може да бъде хладнокръвен към злото, което разпространяват в нашата литература, от една страна, невинната глупост,а, от друга, глупавото убеждение, че тая глупост, като е невинна, не трябва да се закача… Кажете ни, молиме ви се, може ли да бъде човек хладокръвен към такъв един идиотически бълвоч, който е излязъл из устата на едно докачено авторско преподобие? Можете ли даже и вие да не се посмеете на г. Войникова, който, за да запази своето безценно „Руководство за словестност“, се е затулил зад гърбът на дяда Блъскова и говори явно ката ден, че никакъв камшик, критически или волски, журнален или исторически е неспособен да вразуми нашите гениални бездарници и да ги накара да се оставят от севдата да пълнят българската литература с боклук. Кажете ни, молиме ви се, какво трябва да прави критиката с подобни самолюбиви бездарности? Ние мислиме, че ако да би бил жив Белински, на когото и идиотите захванаха да тревожат костите, то той би казал: „Господа, нямате ли лудница?“ Дотука ние, свършваме отговорът си към г. Стойкова и обещаваме му се, че до неделя ще да разгледаме по-напространно вопросът за литературната лудница.
Христо БОТЬОВ
/Знаме, г.І, брой 6 от 19 януари 1875 г./