Съвременното честване Първи май не се занимава с радостта, която човек може да изпитва и най-често изпитва от работата. Дори проектодирективата за Европейска минимална работна заплата (МРЗ) разглежда удовлетворението от работата само като резултат на групово (колективно) договаряне и законодателство.
В последно време все по-често бива признаван фактът на ръст на заетостта и възнагражденията. Но обикновено се сочи, че „пазарът на работна сила се възстановява“, а доходът от труд „нараства бавно“.
Всъщност той не се „възстановява“, а изпитва хроничен недостиг.
Поради това показателят „безработица“ е сравнително нисък не само през последните години спрямо Европейския съюз (ЕС), но и от 1991 г. насам. Например от началото на 2003 (15,6%) до четвъртото тримесечие на 2022 г. (3.9%) безработицата е намаляла „бавно“ четири пъти.
Преди пандемията и извънредното положение заради COVID-19 безработицата в България е 4,8% от активното население, в ЕС – 7,5, а в еврозоната – 8,1%. Към края на март 2021 г. положението тук се влошава до 6,3% безработица, в ЕС и зоната е съответно 7,8 и 8,5%. Най-добро е положението през третото тримесечие на 2022 г. – 3,7%, когато в ЕС е 6,1%. В Австрия, Малта, Полша и Чехия безработицата тогава е под 3% от активното население.
Профсъюзите много обичат да сравняват МРЗ в България с тази в Люксембург. Всъщност в България положението с безработицата е значително по-добро от там или в Швейцария. Освен това, тук откровено лъжат за минималната работна заплата. Например, че съответната директива въвеждала определени съотношения между нея и средната брутна заплата.
Впрочем през 2022 г. и заетостта е с по-висок показател (75,7%) в България, отколкото в ЕС (75%), Люксембург и съседните страни. Но е доста по-ниска от заетостта в Германия, Нидерландия, Швейцария, Скандинавските и Балтийските страни (над 80%).
Една от неизползваните възможности за по-високи доходи (и повече приходи в здравните и пенсионните фондове) в България е ниският дял на временните договори за работа (сезонни и почасови). Той е повече от три пъти по-нисък от средния процент за ЕС и повече от четири пъти в сравнение със „заможните“ страни членки (без Германия). И съответно 8 и 7 пъти по-малко, отколкото в Черна гора и Македония.
По-прецизните сравнения навеждат на мисълта за склероза на българския трудов пазар. Но от нея никой не се интересува.
Естествено за радостта от работата най-голямо значение има делът от дохода, който се изразходва по собствено усмотрение – т.нар. разполагаем доход на домакинствата. От 2000 г. досега този доход в България се увеличава четири пъти. В ЕС няма друга страна с такава динамика на този показател. Най-съществено годишно увеличението е през 2008 г., с 15%. С много неясни доводи няколко политически партии, някои „експерти“ и всички профсъюзи през 2023 г. предлагат демонтаж на равния данък.
Средните показатели не са достатъчни за ориентация.
В България се работи повече часове на седмица (на основна работа), отколкото в повечето страни в ЕС. Приблизително същото е положението в Хърватия и Румъния. В Унгария, Норвегия, Швейцария, Исландия и Балтийските страни се работи значително по-малко, отколкото в България. Обяснението на по-високите доходи там е в производителността на работещите.
Навсякъде обаче реално изработеното работно време на работещите за себе си с няколко работници и самонаетите е значително повече от времето на работещите за някой друг. Само в България самонаетите работят най-много, но получават най-малко.
Според последните данни на Националния статистически институт (НСИ) доходът от такъв труд след 2012 г. е нараснал само 7,3%. Докато този от работна заплата – със почти 70%, от пенсии – 77%, семейни добавки за деца – 76,2%. Общият брутен доход нараства от 2012 до 2021 г. с 59,4%. Поради някакви причини в България не е изгодно да работиш предимно за себе си.
Първи май и „кражбата“ на работно време
В България се знае най-вече, че Международният ден на труда е учреден от Втория интернационал през 1889 г. в Париж. Това е може би единствената консенсусна идея на участниците. Сред тях марксистите на Енгелс са против сговорчивите френски профсъюзи, германските социалдемократи смятат марксистите за „незначителна секта“, а френските организатори – за мошеници (определенията са на Едуард Бернщайн).
Теоретичното основание за изначалните протести на този ден е работното време. Смята се, че вследствие на една много известна заблуда на Карл Маркс от „Капиталът“ (1867 г.), че работното време се краде от работодателите.
В действителност обаче работното време е функция на възвращаемостта на инвестицията, на капитала (като ресурс, позволяващ по-добър живот в бъдеще) и е в основата на производителността на труда. Причина за безработицата е обстоятелството, че работодателите остават без работа.
Към времето на разпространението на Марксовата илюзия цитираният тук Мизес споделя следното наблюдение: „Ползите, които масите са извличали от капиталистическата система, са били толкова очевидни, че нито един предприемач не е смятал за необходимо да произнася пред работниците пламенни речи в защита на капитализма.“
Към датата на публикуването на „Капиталът“ ограничаването на работното време има богата традиция.
Осемчасов работен ден е въведен с кралски указ в Испания през 1594 г. В него се казва всички да работят по осем часа на ден, разпределени по четири сутрин и четири следобед (избягвайки обедните жеги), „за да се гарантира здравето и жизнеността“ на работещите. Този закон засяга най-вече работещите за самия крал строители и строителни инженери.
През 1810 г. Оуен въвежда в своето предприятие десетчасов работен ден, а през 1817 г. формулира принципа „по 8 часа за работа, възстановяване и почивка“.
В Англия през 1947 г. за жените и децата е въведен работен ден от 10 часа, а за всички френски работници – 12 часа, по време на Февруарската революция от 1848 г.
През 1825 г. за опита на Оуен научава за Джосая Уорън – забележителен хуманист, анархист, утопист и практически борец за свобода. Той в продължение на 30 години опитва пълна свобода на договаряне в производството и човешките общности, и експериментира с пари, основани на работното време.
През 1913 г. Хенри Форд въвежда два пъти по-висока минимална работна заплата от средната. Причината е в конкуренцията и текучеството на работниците: предишната година той е наел 54 хиляди работника, но е успял да задържи само 14 хиляди от тях.
За такова увеличение днешните социалисти могат само да мечтаят.
Но и в България е така. Фабриките на Калпазанови, Бобчеви и Берови са със заплати, социални и придобивки и програми, които никакви съвременни начинания не могат да надминат.
Държава и човешки капитал
Изглежда първата държава, която въвежда осемчасов работен ден е Съветска Русия през 1917 г. Въпреки това и работниците, и банковите служители от Петроград и Москва още през октомври същата година стачкуват срещу болшевиките. Стачките продължават с месеци, а селските бунтове – с години. Затова Съветска Русия закрепостява и едните, и другите, ако не ги е убила или изгонила.
Най-облагодетелствани в такива „социалистически“ режими са работниците на властта, самите властници и силовите им придатъци.
Дългосрочният икономически ефект от тази система още не е изучен в подробности. Най-вероятно, например, сътрудниците и доносниците на Държавна сигурност имат начислен трудов стаж и още висят на бюджета на Националния осигурителен институт (НОИ).
Между другото, през 2014 г. Руската федерация въведе със закон положението, че писането на доноси е работно време и стаж за пенсия. Има данни, че в Германия на Хитлер един служител на Гестапо е отговарял за около 2000 граждани, а в ГДР – на един сътрудник на Щази са се падали 65-70 граждани. Българското „щази“ може би не е чак толкова всепроникващо.
Преките разходи от хората с такива знания и умения са частичен проблем с финансирането на НОИ и други минали привилегии. Косвените – изглеждат неизчислими.
Този последен аспект на Първи май е много важен.
Хората не могат да бъдат отделени от своите знания, умения, здраве или ценности. Затова и образованието, и другите инвестиции, които те отделят за своето развитие и възможност на по-удовлетворителна и добре платена работа, се наричат „човешки капитал“.
Парите и недвижимите имоти могат да бъдат лесно отделени от хората. Не е такъв случая с човешкия капитал. Може би затова и честванията на Международния ден на труда се занимават предимно с отделянето на пари и капитал от някой друг. Но основен проблем на всяка икономика е размножаването на радостта от работата.
*Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
