“Има два фундаментално противоположни начина, които човекът, в нужда да поддържа живата си, е подтикнат да използва, за да задоволи своите желания. Това са работата и грабежът, собственият труд и присвояването на труда на другите.”
Франц Опенхаймер, социолог. „Държавата“, 1908 г.
През 2024 г. икономиката на България се развива без голяма зависимост от политиката. Това не означава нито че няма такава зависимост, нито че липсват рискове и неблагоприятни последици за благосъстоянието на хората.
Отговорността на избирателите
Рисковете и отрицателните последици са следствие на предишни зависимости и невъзможността да се излезе от тях.
След първите парламентарни избори, проведени в условията на политическо съревнование през 1989 г., настроенията на избирателите са част от и донякъде основа на онова, което депутатите ще прокарват като управление на страната по време на мандата си. Погрешно е да се смята, че през изминалите оттогава 35 години само политиците са отговорни за съдбата на хората в България.
Очевидно е например, че ако на изборите през декември 1994 г. БСП не беше получила 125 места в Народното събрание, правителството, избрано от това мнозинство, не би могло дори да започне обещания опит за „регулиран пазарен преход“ или с други думи – опит за връщане към начини на държавно управление от преди 1989-а. Резултатите от него са плачевни.
Преодоляването им след 1997 г. обаче става благодарение на друго законодателно мнозинство, излъчено на изборите същата година.
Това правило на отговорност на избирателите е приложимо и към всички политически промени и проблеми на управлението на страната през 21 век – „тройни коалиции“, „сглобки“, избраните трима президенти, ГЕРБ или антиевропейски партии, придобили постоянно присъствие от 2005 г. насам.
Сегашните политически разочарования не са само следствие от „завзелите държавата“ народни избраници и техните назначенци в прокуратурата, регулаторите и в държавни или политически предпочетени фирми. Тези хора без съмнение ограничават възможностите за благоденствие и изземват обществени средства, но това се случва ако не с одобрението, то поне без съпротивата на несъгласните.
Рисковете за бъдещето са плод на преплитането на обществени настроения и тяхната политическа употреба
Рисковете за бъдещето са плод на преплитането на обществени настроения и тяхната политическа употреба. Изглежда, че основният риск е забравата, липсата на памет за негативния опит в обществените дела и „патологичните“ начини на упражняване на властта.
Забравата като основа на политическите рискове
В известен смисъл всяко обществено статукво е следствие на способността на хората и институциите да забравят. Вече писах за забравения държавен демоцид на ХХ век. Той също има своите основания и икономически механизъм.
Социализмът пропагандира следните принципи на обществен живот: равенство, социална справедливост, свобода от икономическа принуда, ограничаване на бедността, грижа за отделния човек и действителна демокрация.
Тези лозунги следва да бъдат изписани в кавички. Зад тях действителността, наложена със силата на властта и военното присъствие на Червената армия в тази част на Европа, е точно противоположна на смисъла на лозунгите. Няма нито един показател на качество на живота (продължителност, икономически растеж, хранене, достъп до образование и здравеопазване), по който страните със съветски модел на управление на държавата и икономиката да не стагнира в сравнение със Западна Европа, а понякога и в сравнение със средните стойности за света.
Нещо повече – близо 25-30 години след падането на режима обществените неравенства са именно вследствие на периода преди отварянето на Желязната завеса според проучване на Евростат за качеството на живота в страните от ЕС за 2016 г.
За страни като България, преживели периоди на връщане към централното планиране, това наследство е по-забележително. В страните с по-изразено обществено неравенство хората продължават да вярват, че е отговорност на правителството да предостави благодат и доходи.
Тази вяра произтича от забравата, че споменатите по-горе лозунги, всъщност са били оправдание за диктатура, потисничество, ограничения на потреблението, стопански упадък и държавни дългове за купуване на лоялността на населението. И, разбира се, оправдание за привилегиите на малка група от управляващия „авангард“ и негови приближени.
Защо паметта за упадъка на икономиките и обществата в бивша социалистическа Европа е загубена – не е напълно ясно. Цялата история на тези страни от 1917 до 1989 г. беше описана като история на анекдотите за комунистическите власти. Фолклорът предоставя достатъчно много свидетелства за антихуманния характер на обществената уредба тогава. Да не говорим за споменатите индикатори за качеството на живота или античовешкия начин на „справяне“ с извънредни ситуации от рода на аварията в АЕЦ „Чернобил“.
Политиците успешно пробутват на избирателите увереността, че именно техните политики допринасят за спада на бедността
Но това не се случва. Съвременните настроения на избирателите са като че ли в подкрепа на същата по природа държавна намеса, както и на съществуването на държавни фирми, които са по-скоро разход за икономиката, но приход за управляващите и техните кръгове. В България, Унгария, до скоро и Полша общественото мнение не се противопоставя достатъчно решително, а конституционните съдилища подкрепят, своеволията на властта в правораздаването. Почти навсякъде политиците успешно пробутват на избирателите увереността, че именно техните политики допринасят за спада на бедността.
„Патологично“ управление на държавата
Както при всяка патология, така и при начините на държавно управление „нормалността“ изисква определени стандарти за оценка на „ненормалното“.
Двама колеги от Харвардския университет в началото да 1990-те предприемат успоредно (теренно) изследване на поведението на нововъзникващия частен сектор в Москва и Варшава. Мнозина днес се досещат, резултатите са диаметрално противоположни и изискват обяснение. Колегите го намират в икономически-теоретичната метафора на „невидимата ръка“. Тя е спомената от Адам Смит през 1776 г., но е повторена по-късно от Фредерик Бастиа (1848 г.), от цитирания по-рано Франц Опенхаймер и цяла плеяда икономисти и социални философи на ХХ век.
„Невидимата ръка“, приложена към държавното управление, е „подпомагаща“ или „протегната“ ръка. Правителствата на протегната ръка са сравнително добре организирани, малко корумпирани и общо взето добре настроени към частния сектор и свободата на отделения човек. Държавното управление се самоограничава до предоставянето и защитата базови права: на собственост, изпълнение на договорите, върховенство на правото и някои регулации.
Другият тип правителства са управление на грабители, правителства за „грабителската ръка“. Те прилагат втория начин на забогатяване, описан от Опенхаймер. Остават независими от съда, защитават грабителите от обществото и често остават фундаментално дезорганизирани във всяка една друга област освен защитата на своята власт и своите назначенци и приятели.
Такова е правителството в Москва в началото на 1990-те. Метафората се оказва евристична. През 1998 г. изследователите Андрей Шлайфер и Робърт Вишни издават отделна книга, разширявайки своя анализ до деленето на правителствата на грабителски и други. Пълното ѝ заглавие е „Грабителската ръка: правителствени патологии и лечението срещу тях“.
Общото разбиране на всички пишещи за правителствените патологии е, че от началото на 1990-те години управлението на страните, ориентирали се към членство в ЕС, следва да бъде по-скоро в руслото на подкрепящата ръка за хората и техните стопански начинания, а не в обратна посока.
В България тази ориентация засега е неефективна. Включително заради настроенията на избирателите. Не малко от тях вярват в или са забравили резултатите от маниера на управление от преди 1989 г., а други разглеждат ЕС като „колонизатор“.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
