И аз като вас нямам идея как се започва делово, професионално, но емпатично и хуманно разговора за смъртта. Затова и този текст започва така, отникъде.
Поводът е, че преди няколко дни за първи път на български език се появи „Книга за смъртта“ – кратък, илюстрован, с малко хумор и много човещина пътеводител по тази толкова трудна за обговаряне (а и за писане) тема. Книгата не е никак нова, издадена е за първи път на родния език на авторката Пернила Сталфелд преди повече от 20 години. Но пътят ѝ до българските читатели е дълъг.
I Как „Книга за смъртта“ стигна до България
„Открих тази книга на една инициатива за детското четене в Москва, тогава ми я посочи Яна Левиева“, разказва редакторът на българското издание Марин Бодаков. Действието се развива преди 13 години, и към онзи момент за българските издатели звучи като абсолютна лудост на пазара да се предложи детска книга на тази тема.
През 2019 г. обаче „Ида – фондация за палиативни грижи за деца“ поставя отново на дневен ред въпроса за превеждането и публикуването ѝ. „Издаваме тази книга, защото темата за палиативните грижи е неразривно свързана със смъртта, с процеса на умиране, с процеса на тъгуване, с това, което преживява не само умиращия човек, но което преживяват и всичките му близки“, обяснява д-р Бояна Петкова, председателка на организацията.
I Тема табу
Според д-р Петкова в България разговорът за смъртта и умирането е табу, което влияе на всички, които се сблъскват с темата. „Ние нямаме език, нямаме изразни средства, с които да изразим случващото се и нашите чувства към него, и това ни пречи да преработваме емоциите си от една страна, и да сме подкрепящи към близките на починалия от друга“, допълва тя.
Според екипа около българската версия на „Книга за смъртта“, как се отнасяме към смъртта не е само проблем на индивида или на семейството, той се отразява върху това как обществото реагира на темата и дори как е поставена в законодателството. Затова е важно да се намери път, по който разговорът да бъде започнат.
Д-р Бояна Петкова дава пример с предходната си кауза да бъде разрешено на родителите на мъртвородени бебета да получат телата им и да ги погребат. „Липсата на такова разрешение в законодателството например, се дължеше на това, че обществото не е изпитало нужда да зачете тази загуба.“
Според Марин Бодаков българският публичен разговор за смъртта не я припознава и уважава в нейната обичайна форма – от старост, от болест. „Смъртта е едно от големите табута. В каноничните произведения на българската литература тя трябва да е задължително публична, мъжка и юнашка. Ако не е такава, не е важна, никой не говори за нея. Всекидневната смърт отсъства от културата ни.“
“ Ние влагаме идеята
за безсмъртието в
начина си на живот
Неслучването на разговора за смъртта е резултат от цялостното отхвърляне на ограниченията, които нашата телесност ни поставя, и то е много характерно за съвременните общества, смята психоаналитикът д-р Димо Станчев. „Ние влагаме идеята за безсмъртието в начина си на живот – спазването на диети, редовния спорт, разкрасителните процедури. Това прави много по-трудно и шокиращо възприемането на мисълта, че въпреки положените усилия, накрая все пак умираме.“
I „Изглежда всички ще умрем“
Изглежда всички ще умрем, но все пак масово предпочитаме това да не ни се напомня. И изглежда, така е по-лесно да се справим със страха от собствената си смърт и с приемането на факта, че хората, които обичаме, също някой ден може да ни напуснат.
Но само така изглежда, защото цената на това привидно спокойствие е висока, убедена е д-р Бояна Петкова. „Страхът ни да погледнем смъртта в очите е част от причината възрастните хора, тежко болните, децата и хората с увреждания да нямат своето равностойно място в обществото. Защото те само ни напомнят, че в целия житейски проект има един дефект; че не сме съвършени; че сме уязвими и че в някакъв момент, по някакъв начин всички умираме“, смята председателката на фондация Ида.
“ Обществата се делят
на приемащи смъртта
и отхвърлящи смъртта
Мнението ѝ не е субективно хрумване – още през осемдесетте години изследователят Алан Калахар – медицински социолог и преподавател по палиативна медицина в Кеймбридж и Брадфорд – застъпва теорията, че обществата се делят на „приемащи смъртта“ и „отхвърлящи смъртта“, и се различават не само по начина си на умиране, но и по отношението си към умиращите.
В по-новите си книги професор Калахар твърди, че сме свидетели на нарастване на форми на умиране, от които обществото се срамува. Че в днешно време бедността, стареенето и социалното изключване са истинските морални предизвикателства в разговора за края на живота, а не ракът, сърдечносъдовите заболявания и достиженията на медицинската наука.
Други изследователи в сферата на палиативните грижи правят извода, че отхвърлянето на смъртта е пречка пред осъществяването на качествени палиативни грижи и възможност да се избере правилен „начин да умреш“.
Така изследователите на смъртта поставят символично равенство между способността на обществото да приема смъртта като неизбежен етап от живота, и способността му да се грижи за най-уязвимите си членове – хората с увреждания и хронични страдания, възрастните, болните, умиращите.
„Аз съм живяла в такова общество и може би затова изпитвам толкова силна нужда да работя в тази посока в България“, разказва Бояна Петкова. А Марин Бодаков допълва, че отварянето на разговора за смъртта имено с децата – и то през книжка, която трябва да им прочетат техните родили – дава възможност да се отвори вратата и към много теми и въпроси, които са недостъпни за сегашните възрастни, заради български културни дефицити.
* Становищата, изказани в рубриката „Мнение“, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Надежда ЦЕКУЛОВА Източник: www.svobodnaevropa.bg Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.
