Първото, което се вижда от снимките, са лицата. Очакването е на тях да се чете само мъка, но това не е така. Не се вижда много надежда, но и няма само отчаяние. Атмосферата е тягостна, условията, в които са заснети героите, са нехуманни, но в лицата се чете запазване на човешкото.
На една от снимките има разплакана, забрадена жена, която прегръща млад мъж в униформа. Той сякаш иска да я успокои. На земята седи друг мъж, който ги гледа. В погледа му се чете всичко друго, но не и изненада. Изглежда това е типична сцена за моментите, в които някой отива войник.
„Вижте лицата, няма нужда от кирки, лопати, автомати. На лицата е изписано всичко“, казва Гаро Кешишян.
За доц. Георги Лозанов тези снимки са „един от най-големите образци на съпротива срещу режима“.
Гаро Кешишян е автор на изложбата „Строителни войски“. В нея влизат 92 фотографии, които той прави в периода между 1983 и 1995 г.
По думите на Кешишян заснемането става „случайно“. Просто един ден на неговото работно място идват момчета, изпратени от поделението си. После пред блока, в който живее, се изсипват други момчета, след войнишка клетва.
„Почнаха да се хранят пред нашия блок, където живеехме, и аз хукнах да ги снимам“, казва Кешишян пред Свободна Европа.
По-късно фотографът успява да си издейства възможност да снима в едно от поделенията на Строителни войски край родния му град Варна.
Изложбата е представена от „Фотосинтезис“ и галерия „Синтезис“ в София. Организаторите описват проекта като „едно от най-значимите дългосрочни, документални изследвания в българската фотография“, която повдига рядко коментирана тема от миналото – трудовата повинност в България.
Всъщност за Строителни войски, както и за задължителната военна служба, от години се говори с носталгия. Популистки и крайнодесни партии са се обявявали за връщането на задължителната военна служба. Но не са повдигали въпроси за това, как не са се зачитали права в структурите им, как отделни формирования са се използвали за наказания и репресии срещу противници на режима, как самата структура – Строителни войски – всъщност е служела за контрол на мъжете от цели етнически групи.
„В целия цикъл е видна крещящата етническа дискриминация, която е в основата на комунистическите и посткомунистически строителни войски в България. Но най-силната движеща сила, която ме караше да се връщам отново с фотоапарат при тях, беше състраданието ми към тези момчета, чиято единствена вина бе къде и кога са се родили“, казва Кешишян.
Снимките в изложбата са отпечатани след реставрация на негативи, направена от Виктор Герасимов. Фотографът и приятел на Кешишян – Рафаело Казаков помага с организацията на негативите и изработката на контролните копия. Куратор е Надежда Павлова.
Изложбата може да бъде видяна до 15 февруари 2025 г.
От трудовата повинност до комунизма и Строителни войски
Историята на Строителни войски започва в началото на 20-те години на 20 в. Това е времето след края на Първата световна война. Тогавашното Царство България е една от загубилите страни, заедно с Германската империя, Австро-Унгария и Османската империя.
Сред клаузите на подписания Ньойски мирен договор е забраната страната да има редовна наборна армия и задължението тя да премине към доброволна наборна служба с ограничена численост и капацитет.
В този период на власт идва правителството на БЗНС с премиер Александър Стамболийски. То налага множество ограничения на населението, преследва противниците си, а много историци определят това управление като диктатура.
Именно в този период е въведена и трудовата повинност – задължителният общественополезен труд „в интерес на държавата“. С нея мъже и жени до определена възраст са задължени да работят в определен период от време на строителни обекти и в земеделието. При жените това са включително и девойки, навършили 16 години.
Това предизвиква сериозно недоволство в страната. Не е доволна и международната общност, която вижда в създаването на организираните трудови структури, ръководени от военни, заобикаляне на клаузите на Ньойския договор заради възможността те да се превърнат във фактическа военна организация.
В средата на 30-те това става съвсем официално – структурите преминават от строителното към военното министерство, а през 40-те години тогавашните Трудови войски вече са напълно военизирана структура.
Българският пример е възприет и от Нацистка Германия, която в средата на 30-те създава Службата за трудова повинност. Тя позволява провеждането на нещо, което на практика е военна подготовка на десетки хиляди германци. Това става в годините преди началото на Втората световна война.
Според „Кратка история на Строителни войски“, съставена от главния им щаб и издадена през 2000-та година, към края на 1944 г. Трудовите войски са в структурите на Българската армия и достигат своя максимум от близо 90 000 души.
„Специфична черта на характера на институцията, според изискванията на българската политикa по това време, е тя да бъде използвана в качеството на своеобразен репресивен орган“, пише още в книгата. Авторите посочват, че съществуват 12 трудови роти, „наричани още „черни“, които се попълват изключително с „неблагонадеждни“ българи“.
След преврата на 9 септември 1944 г. и установяването на комунистическия режим, ролята на Трудови войски продължава. Те са преименувани на Строителни войски. Занимават се със строителство на големи инфраструктурни обекти, но след 1970 те все повече са въвлечени в изграждане на „промишлено и жилищно-комунално строителство“.
В същото време Строителни войски продължават да са организация, в която се изпращат „неблагонадеждните“. Това не са само противници на режима. В по-голямата си част тези войски са съставени от мъже от етническите малцинства, най-вече турци и роми. Причината е в това, че властите се стремят да ограничат реалната им бойна подготовка.
Наред с това, както това става и в други поделения на армията, етническите малцинства са стриктно следени от органите на Държавна сигурност, които вербуват свои представители сред тях.
Авторите на „Кратка история на Строителни войски“ не обръщат внимание на това.
Строителни войски съществуват и след падането на режима. Те официално са закрити през 2000-та година.
Фотографията като пролука зад завесата на режима
Именно в подобна обстановка Гаро Кешишян се опитва да достигне до снимките си в поделение на Строителни войски. Помагат му късметът и дългото настояване, когато през 1983 г. получава за пръв път достъп до трудовашко поделение.
Това става с неофициални уговорки, неочаквано му помага и офицер от политбюро.
„Сложиха ми един политически офицер, който да се грижи за мен и да отговаря за мен. Той първо ми симпатизираше като човек, после, когато видя снимките, съвсем се ошашави. Той се разстрои, каза „Аз тези работи не ги виждам, защото съм всеки ден тук“, разказва Кешишян
„Накрая каза: „поне ти да си ми индулгенцията, задето цял живот съм писал доноси, поне ти ще снимаш каквото искаш“. И така стана“.
Всъщност логичен е въпросът как при затегнатия контрол и липсата на свобода в Народна Република България един фотограф има относителна свобода да преследва темата си.
Според доц. Георги Лозанов по това време творческата фотография е „едно от най-свободните места“. По думите му властта я смята за „маргинална сфера на занимание на хор само помежду им“.
През 80-те години Лозанов работи в списание „Българско фото“ и точно тогава се запознава с Кешишян. Той определя снимките му на строителни войски като „един от най-големите образци на съпротива срещу режима“.
„Гаро показва две неща едновременно – силната репресивна дисциплинираща машина, която подрежда властите, и хората там“, казва Лозанов на едно от събитията, свързани с изложбата „Строителни войски“. По думите му снимките показват, как през собствената си сила и индивидуалност трудоваците „отказват да станат бурмичка в машината, която трябва да се завърти“.
Снимките на Кешишян се появяват за пръв път през 90-те в чужбина в изложби, посветени на падането на Берлинската стена и изложбата “Behind Walls: Eastern Europe before 1989” по случай 20 години от падането на Берлинската стена в рамките на Noorderlicht International Photofestival в Грьонинген, Холандия.
През годините фотографът печели множество български и международни отличия. Негови снимки са излагани в редица големи галерии и фестивали в чужбина.
„Един фотограф, когато посегне към истината, винаги е субективен. Аз 12 години съм влизал при войниците. Те са били различни хора, но мен ми е било жал за всички“, казва Кешишян.
