Ако следите света на спорта, няма как да не сте попадали на плоските дебати, които армии от фенове водят на темата „най-велик“. Много често това е пряко свързано със статистически данни, с някои ярки изключения като например Майкъл Джордан, но шумът в социалните мрежи прави опит да подмени дори това.
През последните две десетилетия в тениса се състезаваше един човек, който не просто дълго доминираше, не просто подобряваше рекорди, не просто, до съвсем скоро, водеше в почти всички значими статистики. Навсякъде по света той беше приветстван и припознаван, обичан и подкрепян заради стила си – на корта, но и извън него. За някои не беше достатъчно борбен, според други му липсваше психическа устойчивост или физически данни.
За мен обаче той остава идеалът за модерния спортист, събрал в себе си аурата на големия шампион, изяществото на това да владееш по-добре от всеки друг всяко техническо умение, достойнството и обикновена човечност при победите и загубите, които идваха понякога и в сълзи на корта. Като най-голяма негова заслуга обаче остава водачеството във вдъхновяването на няколко поколения към това да се стремят към съвършенството в нещата, които правят, без да потъват в ексцентричността, която често съпътства гения.
В четвъртък швейцарецът Роджър Федерер обяви края на активната си състезателна кариера.
„Това е горчиво и сладко решение, защото ще ми липсва всичко, което турът ми даде. В същото време обаче има толкова много неща, на които да се радвам. Считам се за един от най-големите късметлии на Земята. Беше ми даден специален талант да играя тенис и го правех на ниво, на което никога не съм си мечтал да го правя, за по-дълго време, отколкото смятах, че е възможно“, написа Федерер.
Той е роден в Базел през 1981 г., а произходът му е смесен – баща му е от Швейцария, а майка му от Южна Африка. Израства в малки градчета в близост до германската и френската граница. Това, заедно с швейцарския му произход, му позволява да овладее перфектно, както немски, така и френски, а по-късно научава и английски. Справя се с италианския и шведския, но, както типично за скромността си отговаря, те не са му перфектни.
Като малък се увлича по различни видове спортове, но в крайна сметка избира тениса.
Големите стъпки в това приключение започват през 1996 г., а две години по-късно печели младежкия турнир на „Уимбълдън“ и играе финал „Ю Ес оупън“ за същата възрастова група, където губи от Давид Налбандиян.
През 1998 г. е и дебютът му при професионалистите, а в Швейцария играе срещу бившия тогава номер 1 Андре Агаси. Постепенно присъствието му в късна фаза на по-големите турнири става нещо обичайно, но всичко е само загатване за бляскавото бъдеще.
През 2001 г. заедно със световната номер едно Мартина Хингис печели „Хофман къп“.
През 2001 г. е и големият му скок напред, при това не заради победа в турнир.
Беше началото на юли, а по някаква причина телевизорът даваше мач от „Уимбълдън“. Единият образ беше познат – този на Пийт Сампрас, за когото си спомням, че на няколко пъти коментаторът казваше, че е огромен фаворит и няма да има проблеми.
Проблемът обаче се показа на корта с леко прависнала блуза, все още с по-слабички ръце, дълга коса, вързана на опашка, и някакво герданче. Тогава почти не знаех правилата, но дори бързите разигравания на двамата играчи, които сервираха отлично, ме увлече. Нямам представа колко време продължи, но не можех да откъсна очи от телевизора. Накрая проблемът – Федерер, се оказа толкова голям, че нанесе едва втората загуба на Сампрас на турнира, на който той беше многократен шампион. Учудих се и че победителят плаче, какво ли толкова е станало. Години по-късно в анализите на експерти този мач остана като предаването на щафетата, началото на нов период в историята на спорта. За мен си остана първият подарък, който Федерер ми направи.
Година по-късно дойде и първата титла от веригата от сериите „Мастърс“ в Хамбург. Тогава почти всички турнири се излъчваха по една кабелна телевизия, а ниските изисквания в началното училище позволяваха повече време пред телевизора и шанса да се гледа всеки мач на Федерер. Този турнир вече не съществува, но въпреки червените настилки, Федере го спечели на няколко пъти през годините.
Успехите идваха плавно, така както изглеждаше и предвижването и координацията на ударите му на корта. През 2003 г. започнаха победи в турнирите от „Шлема“, а първият дойде на мястото, на коетo никой мъж не го надмина – „Уимбълдън“.
Много скоро дойдоха и големите триумфи, когато вече стана модерно да си му фен, а все повече хора зяпаха запленено тенис турнирите. През 2004 г. той направи нещо, което никой друг не беше правил повече от десетилетие – спечели три от големите турнири в рамките на една година. Тогава заобичах ранните събуждания през януари и февруари и среднощните ставания през септември за мачовете му в Австралия и САЩ. „Уимбълдън“ не изглеждаше като предизвикателство, а и беше през лятото.
През онези години най-сериозните съперници бяха Лейтън Хюит, Анди Родик, Марат Сафин, остаряващият Агаси и по някой друг испанец. Всичко изглеждаше лесно, а осъществяването на Голям шлем в рамките на един сезон сякаш беше само въпрос на време.
Уви, съдбата отреди друго, когато на корта в професионалния тенис се появи неговият проблем, който също имаше дълга коса, тичаше след всяка топка и крещеше „Бамос“, с което винаги вдигаше публиката на крака. Първият им финал беше именно през 2004 г. в един от турнирите „на твърдо“ в Маями и още тогава сякаш стана ясно, че двамата ще си разделят огромна част от титлите в спорта в следващите години.
Дали лявата ръка, непримиримостта, неудобния стил, изпълнен с удари, в които топката се върти почти по ненормален начин, но Рафаел Надал остана най-голямото и, да си кажем честно, почти непреодолимо препятствие за Федерер.
Сблъсъците им обаче привличаха рекордна аудитория, която не просто гледаше спорт. Гледаше нещо друго, по-близко до изкуството, по-близко до излизане от времето, защото всеки техен сблъсък показваше всичко, на което е способен спортиста, а отиграванията в хиляди разигравания изглеждаха невъзможни.
Самият Надал, макар и в крайна сметка по-титулуван, пък признава, многократно следното.
„Ако някой казва, че съм по-добър от Роджър, мисля, че този човек не разбира нищо от тенис“.
Това тяхно взаимно уважение на корта беше също едно от най-бляскавите неща в сблъсъците им. Макар по-късно Новак Джокович да влезе като третия голям сред тях, неговите сблъсъци с швейцареца и испанеца, дори не бяха ехо, на това, което феновете бяха свикнали да гледат.
Именно израстването на испанеца и сърбина, а за кратко и пробива на британеца Анди Мъри, лишиха Федерер от повече победи. В неговата кариера така и не се случи за дълги периоди всички, които могат да го победят, да са или контузени, или да се възстановяват.
Самият той успя да се опази дълго от травмите, но след 35-тата му година и те зачестиха и в крайна сметка го изкараха от играта.
Така той приключи с 20 титли от Големия шлем и още 11 загубени финала, 103 титли и 1251 победи в откритата ера, изпреварен само от Джими Конърс, 17 поредни финала между 2005 и 2006, най-възрастен номер едно в историята и още, и още. Все подаръци от него за света на тениса.
„Искаше ми се този ден никога да не идва…това е тъжен ден за мен лично и за хората на спорта от целия свят. За мен беше удоволствие, но и чест да споделя всички тези години с теб…имаме още неща да правим заедно, знаем го“, написа Надал при новината за оттеглянето на Федерер.
Всъщност именно признанието от целия спортен свят, изказаното уважение, признателността, вдъхновението в деня на неговото отказване, сякаш най-ясно очертаха значението, което той имаше и ще продължава да има. Защото той не просто промени спорта, а беше и културен символ.
Един от неговите лични, най-големи подаръци отново идва от тениса. Именно там той се запозна със съпругата си Мирослава Вавринец, която от своя страна му подари четири деца. Дълго време той се смееше, че ще продължава да играе, за да могат поне големите да го гледат как играе, но в крайна сметка това успяха, макар и за кратко, да направят и малките.
„Когато любовта ми към тениса започна бях момче, което гони топките в родния ми Базел. Гледах играчите с чувство на изумление. За мен те бяха като гиганти и започнах да мечтая. Няколко успеха ми дадоха самочувствие и тръгнах по пътя към най-невероятното приключение, което ме доведе до този ден.
Затова искам да благодаря на всички ви, от дъното на сърцето си, на всички по целия свят, които помогнаха за това мечтите на едно младо швейцарско момче, което гонеше топките, да се сбъднат.
Накрая, към играта тенис: обичам те и никога няма да те напусна“.
Не, Роджър, всички благодрим за подаръците.
