Сергей Петров-Араджиони завършва специалност политология във „Великотърновски университет Св.Св. Кирил и Методий“. След това изучава „Международна политика и сигурност“ във Варненски свободен университет „Черноризец Храбър”. Председател на Младежка асоциация по политически науки (2017-2021). Автор на публицистични статии и научни публикации.
Какво цели Русия с агресивната си външна политика?
Това е стилът на Русия във външната политика от 2007-ма година насам и по-конкретно стилът на Владимир Путин. Русия говори от позиция на силата и се възползва от слабостите на Запада. Към това можем да добавим, че държавата е изправена пред невиждана изолация, което също не оставя много възможности пред нея.
Всичко това има последствия и във вътрешнополитическо отношение. Този маниер е създал и определен тип очаквания и мислене сред населението. То очаква Русия да бъде агресивна.
Има ли връзка между политическото отношение към украинските бежанци и напускането им на страната?
Разбира се, че има. Динамичните времена създават много предизвикателства пред политическите субекти и те се опитват да експлоатират всяка тема. В България тази тема има особен потенциал. Основните причини за това са две. Едната е, че българското общество е сравнително консервативно, което автоматично създава скептицизъм относно заселването на “чужди” хора, макар и близки до нас в много отношения. Втората причина е в един от основните кливиджи, които разделят яростно обществото ни от зараждането на третата българска държава – отношението към Русия. Дори в българския език русофил и русофоб са изцяло политически понятия, защото такъв е генезисът им.
Губи ли България от напусналите украинци?
България можеше да се възползва много по-добре от ситуацията. На първо място трябваше да се постави приоритет относно българите в Украйна. На второ място да се създаде план заедно с бизнеса за привличане на определени кадри в необходимите сектори. Така едновременно се помага на хората по-ефективно и в същото време има ползи за страната. Ситуация, в която всички печелят и са доволни. Вместо това имаше хаотичен подход, който освен, че се оказа неефективен, но и дорис помогна за създаване на настроения срещу самите украинци, потърсили убежище тук.
Мислите ли, че през последния месец доставките на военна помощ към Украйна се увеличава, но информираността за тях намалява?
Истината е, че много от нещата пристигат изключително бавно. Много малък процент от декларираната помощ е стигнала до фронта. Може би няколко държави правят изключение само. Имаме и такива, които са се отказали от обещанията си или промяна на типа оръжия и количества. Почти невъзможно е да се проследи какво реално е пристигнало в Украйна от началото на конфликта. Единствено власите в Украйна може би имат конкретна информация.
От друга страна не знаем какво количество е унищожено, защото Украйна е под ежедневен обстрел и то далеч от фронтовата линия. Основната цел на Русия е да не позволи тези оръжия да достигат до украинските бойци.
Друг ключов фактор е способността за боравене със ситемите. Голяма част от пристигащите оръжия изискват добро опериране, което се различава много от това при използване на познатото на украинската армия. Някои системи изискват месеци обучение, а в случая се преминават интензивни курсове на полигони в съседни държави, което отнема време и боеприпаси.
Друг момент, за който малцина си дават сметка е, че дори и обещаните количества не са в състояние да доведат до огромни промени на бойното поле. Периодично биват възхвалявани определен тип оръжия, но те служат добре при различни фази от войната. Джевелин, Байрактар, NLAW, след това гаубиците M777, а сега е звездният миг на системите HIMARS, които успешно удрят руски складове в тила през последните денонощия.
Украинската държава си е поставила амбициозната цел да си възвърне цялата окупирана територия, което изисква големи количества боеспособни бойци и голямо количество системи от различен тип. При това с отсъствие на авиация, която да изпълнява комплексни задачи. Оръжията не са достатъчни за подобен подвиг.
Oставаме с впечатлението, че нищо не върви по плана на Русия – НАТО разширява границите си, Москва губи огромно количество военен ресурс, а инвазията продължава много по-дълго от очакваното. Какви ходове очакваме от страна на Путин?
Трябва да си даваме сметка, че Русия има още ресурси, с които да води дълга война, а Украйна разчита на подкрепа от запад, която няма индикации да спре. Манталитетно мнозинството от руснаците не приемат толкова критично спадът в нивото на стандарта на живот, който ги застига. Икономическите проблеми за Русия ще се засилват, но това няма да ги откаже от поставените цели. Както властта, така и населението в Украйна не са готови на отстъпки. Създадени са огромни очаквания.
Трудно мога да предскажа какво ще последва. Всичко зависи от редица фактори, които в динамична среда се променят и съответно водят до определени решения. Всичко е възможно.
Вкараха ли си „автогол” руснаците?
Към момента е трудно да се каже. Със сигурност войната се проточва много по-дълго от и много по-скъпо от планираното. Всички си спомняме опитът за обсада и десант в Киев, които приключиха печално – с огромни загуби на жива сила и техника, без да бъде постигната целта.
Русия разчиташе на разединен и плах Запад, който няма да участва по никакъв начин. Донякъде бяха прави, защото в началото Европа и САЩ подкрепяха Украйна с декларации и молитви. Едва след героичната съпротива на украинските сили и готовността за жестока борба, международната общност реши да пристъпи към по-сериочна подкрепа, която продължава да бъде много по-скромна, отколкото изглежда. Въпреки това, тя се оказа достатъчна за украинците да се съпротивляват на предела на възможностите си.
В зависимост от последващия развой на нещата, ще станат ясни и последствията за Русия. Част от санкциите все още не са дали видим резултат, а други се връщат като бумеранг в Европа. Ситуацията е много деликатна, но е един добър урок, който е добре да си припомняме. Той ни учи, че европейският пацифистичния блян е илюзия, която рухна мощно на 24 февруари. Също така ни припомня, че във войните няма победители.
Какво смятате за разрива между родните ни политици по отношение помощта ни към Украйна и взаимоотношенията ни с Русия?
Очаквано. Особено предвид споменатите по-рано въпроси, свързани с настроенията и разделенията в българското общество. Синхронични с тях са и мненията на политиците.
Нека не забравяме, че България не изпраща военна, а военно-техническа помощ, която до голяма степен ще си остане теоретична, поради невъзможност да бъде оказана. След това последва и това изгонване на 70 “дипломати”, с което сякаш кабинетът се опита да се покаже като добър партньор пред запада. Казвам дипломати в кавички, защото в България акредитираните руски дипломати бяха около 40. Другите изгонени са персонал. И много по-важно за нас би било да бъдат наказани български граждани, които са осъществявали дейност в полза на друга държава, защото без такива, целият шпионаж е невъзможен. Това биха били реални действия, а това “изгонване” е просто политически сигнал към партньорите. По мое скромно мнение, този акт няма да промени факта, че за Запада сме ненадежден партньор. И ще засилим неприятелските отношения с Русия.
Тук можем да направим една добра референция и по въпроса с Македония. България е пряко доказателство, че членството в ЕС не спира руското влияние, както и русофилските настроения. Споменавам го, защото това беше един от основните мотиви на определени политици, опитващи се да ни убедят в необходимостта от вдигане на ветото.
