В началото са бели и нежни-
ръце на момичета.
Защото са осемнадесетгодишни.
И мъжете ги обичат
и ги целуват с упоение.
Но идва големият ден-
те понасят на ръце
като пухкаво гнездо,
като бяла поличба
едно малко сърце.
И вече разпръскват дъх
на безсъние
и на пране.
И сякаш бръчица се показва.
Но то още бръчка не е-
И отново носят.
След първата рожба – втората.
А после – третата.
И струва ми се,
че носят на ръце
не само децата и къщата
а и планетата.
Но за почивка не спират.
И ако само минута
остават празни,
сякаш извършват грях.
И пак носят:
първите внуци,
после вторите…
А как отмаляват
и се отпускат за миг.
Но пак се вдигат.
Подкрепят се двете.
Че в тях се вливат
на внуците гласовете…
Несетно стават корави,
с обтегната кожа
и стави подути.
И когато погалят
някого от синовете,
дошъл отдалече на гости,
потреперват,
сякаш са с разместени кости…
И ако правнучета
не се покатерят по тях,
ръцете на майките
падат като отсечени
и се сливат с пръстта,
за да останат вечни!
Автор Стефан Епитропов, 1969 г.
